Евлира Сашова e от Лом. Завършила е Американския университет в България с профил Журналистика и масови комуникация с подспециалности – Психология и Филми и театър. Разговорът с нея е част от поредицата интервюта, в които се стремим да представим историите на промяна на ромски младежи, които фондация Тръст за социална алтернатива (ТСА) подкрепя, за да следват и успешно да завършват Американския университет в България (АУБГ).
Елвира Сашова е…?
Бих искала да е: „Елвира Сашова е активист, който се бори за промяна, и човек, който подкрепя младите хора да преследват мечтите си.”
За каква промяна се бори Елвира Сашова? В какво се изразява промяната за тебе?
В момента промяната е да подкрепям младежите да действат. Много бих искала да ги ангажирам да се борят за това, в което вярват и да работят помежду си и да се подкрепят. Така виждам аз промяната.
А какви младежки и ученически години си имала ти? Какво би казала за себе си?
Нищо по-различно от нормалното. Израснах в малко градче. От малък квартал съм. Имам брат, сестра, голямо семейство, къща. Ученическите ми години преминаха най-вече в учене. Много наблягах на образованието, да са ми добри оценките. Имах някои извънкласни дейности, най-вече хор и пеене, защото обичам музиката. Това е накратко.
Израснала си в ромски квартал и казваш, че си имала съвсем нормално детство. Какво имаш предвид под нормално детство? Представата на много хора за това как растат ромските деца много често се ограничава в рамките на стереотипите за ромите.
Представата ми за нормално е: имам родители, имам покрив над главата си, имам храна, имам образование. Това ми е представата за нормално. Мама и тате сменяха няколко работи. Някой път мама е оставала вкъщи, за да може да се грижи за нас, като сме били по-малки. След това започна работа в различни фабрики. Работели са каквото могат, където са могли. Имаме голяма градина, отглеждаме животни. Някои неща са привилегия — като това да имаш градина и животни
Интересно, гледаш на това като привилегия, а не като допълнителни усилия, които трябва да полагаш, за да поддържаш тази градина и да отглеждаш животните?!
То е трудно. Животът като цяло е труден. Но това да имаш място и да имаш домашна храна, да знаеш, че не е нужно да отидеш да си го купиш — за мен си е привилегия.
Кой е бил твоя вдъхновител в твоите детски години? Като кой си искала да станеш?
Може да прозвучи малко сантиментално, но като най-малко дете имам по-голяма сестра. Тя ми е била пример за подражание. От нея се вдъхновявах да държа на образованието. Нашите са ми помагали също — с избистрянето на моите представи за това какво трябва и какво не трябва да правя. Но сестра ми сама се бореше да завърши, да кандидатства в университет, да си изплати обучението, да завърши и да започне работа. Мога спокойно да кажа, че съм искала да бъда като кака. Много ми допадаше това как държи на принципите си, как отстоява себе си, как помага на другите. Но това идва от цялото ми семейство. Не знам дали е при всяко ромско семейство, но това да държим на своето семейство и да си помагаме, съм го виждала откакто съм малка.
На какъв език си говорехте вкъщи, когато беше малка?
И на ромски, и на български. За мое съжаление, не успях да науча толкова добре нашия си език, ромския, защото родителите ми настояваха повече да науча български, за да може да се справям в училище. Оттам ми стана навик да си говоря на български. За мен и двата езика са важни и са ценни.
Какви ти бяха мечтите като ученичка в гимназията? Към какво се стремеше?
Като бях в училище, отначало ме влечеше музиката, представях си се на голяма сцена. След това — литературата, защото много обичам да чета и четях много като малка. Мечтата ми беше да бъда писател. Леко да се изолирам от света и да си пиша. Да предавам моите знания и моето виждане към света. И в периода на завършване мислех за режисура или психология. Стремежът ми винаги е бил как мога да помагам на другите, как да бъда полезна. Дори в писането целта ми беше как да предам това, което знам, за да помогна на хората. Като психолог бих искала също да разбера проблемите и да насочвам хората. В университета исках психология още в началото, но нямаше как. Затова избрах журналистика, защото ми беше доста интересно. Моят активизъм се зароди тогава и започнах да мисля как трябва да помагам на хората по по-различен начин — като ги осведомявам за това какво е истина и разликата между факт и мнение.
Ти как се ориентира към Американския университет или към английския език?
Докато бях ученичка, имаше различни паралелки и аз избрах да съм в профил предприемачество с интензивно изучаване на английски език. Мисля, че беше само тази профилирана паралелка и обикновената специализирана. Аз не исках нещо по-специализирано, затова избрах първата опция. Така се свързах с английския език. Към самия университет интересът ми се зароди от един фейсбук пост, който сестра ми сподели с мен за TOEFL обучение в AUBG лятото на 2019 г. ТСА предоставяше 2 стипендии. И си казах: „А, не съм виждала този университет! Изглежда готино, защо да не пробвам?“. Включих се и взеха, че станаха нещата. Имах висок резултат — 577 т. Оттам насетне вече е история.
Как приеха новината родителите ти и близките ти? На практика това беше първа крачка към Американския университет?
Имаше много смесени чувства. От една страна — гордост за постигнатия резултат. От друга страна — притеснения: "Моето дете има желание да учи в толкова престижен университет, как можем да си го позволим? Как ще продължим оттук насетне?" Смесени чувства — от притеснение и гордост.
Ти лично как би определила приема ти в Американския университет, обучението ти там, живота в кампуса?
Докато растеш, особено като си в малко градче и си свикнал да си в един определен кръг от хора, когато ти се спука леко балончето и отидеш на тотално различно място — дори да е частен университет — има много хора с много лични виждания и то не само студенти. Говоря за професори и за хора, които работят тук. Така че бих определила самото ми приемане и образованието ми тук като повратна точка в живота ми. Започнах да се включвам в различни проекти, да се запознавам изцяло с НПО сектора и да се вдъхновявам от хората, които работят в тяхната сфера, с личните и професионалните си цели.
С твоите колеги реализирахте интересни инициативи по време на обучението си. В какво се състояха те и как реши да бъдеш доброволка?
Доста са. Има някои, които са за по няколко дни. На един от уъркшоповете за кариерно развитие успях да включа младеж от местния ромския квартал (в Благоевград). Бях доброволка в детска градина и в център за настаняване от семеен тип (ЦНСТ). Хората виждат, че имаш желание, и ти дават насоченост. Това харесвам в университета. Ако ще да е нещо много просто, може да попиташ. Ако те видят, че имаш желание, ще ти дадат възможност да реализираш всяка идея. Асистентката на декана забеляза интереса и предложи да бъдем доброволци на двете места. Заедно с Цвети (може да прочетете разговора с нея на нашия сайт — “Цвети Илиева: Пътят към зрелостта – справяне със стигмата”) си казахме: „Давай, защо не!?“. Бяхме там за цял семестър, по няколко пъти седмично и на двете места. Беше интересно да се запозная с живота и младежите в ЦНСТ. За мен беше много важно, защото видях много сила в самите младежи.
Кои са онези неща, които АУБГ дава на един студент? Как променя живота на студентите си в сравнение с българските университети?
Ангажираност, подкрепа и насоченост. Също така внимание и време. Когато са по-малко студентите и имаш толкова отзивчив екип на университета — не говоря само за професори, за всички хора, които работят тук — всеки може да даде насоки и да те подкрепи в различни сфери. Всеки, който е попитал, е получил нещо. Дори нивото на образование е различно. Когато си в малка класна стая, професорът може да ти обърне повече внимание. Може да си говориш по-спокойно със самите професори. Когато в един поток са около 200 човека, всичко е значително по-различно. Тук има възможност за избирателност, но и целенасоченост. Дават ти голяма платформа за това да инициираш проекти, да се ангажираш с града, със страната. Имаш много ресурси за развитие на потенциала си.
Обстоятелството, че живееш в един кампус с хора от целия свят, каква добавена стойност има към обучението на студентите?
Можеш да си промениш вижданията. Да опознаеш различни култури и да се запознаеш с историята, с начина на живот на хора, които са различни от теб. Това те прави една идея по-отворен към света. Нямаш толкова предубеждения и не се влияеш толкова от стереотипи. Поне за мен беше така. Защото, дори и да пътуваш до държавите и общностите на студентите от други места, като знаеш, че познаваш хора оттам, че си учил с тях и си имал различни преживявания — много по-различно е.
Коя беше най-голямата трудност или най-голямото неизвестно преди да станеш студентка и по време на обучението ти?
Най-голямата трудност преди да стана студентка беше да се насоча какво точно искам и къде точно искам да уча. Както вече споменах, отначало исках да си оставя една година за размисъл. Но нашите не бяха съгласни – „Ако се откажеш сега, ще ти спадне мотивацията“. Тогава започнах да мисля на въпроса „Къде?“. После беше „Как?“ и по какъв начин мога да си го позволя.
А имаше ли някакви моменти, които можеше да те разклатят и ти да кажеш „До тук беше! Искам, обаче, явно няма да се получи…“?
Моментът, в който не бях одобрена за пълна стипендия от ТСА. Беше покрит само един семестър. Казах си: „Добре, хубаво беше, пробвах го, но сега накъде?“. Но издържах. Има моменти на слабост, когато се сравняваш с другите… и се питаш: „Аз заслужавам ли да съм на такова място, достатъчно добър ли съм?“, особено когато получа някоя лоша оценка. Но това гради човека. След като паднеш, да можеш да се изправиш и да продължиш.
Какво трябва да знае един млад човек преди да стане студент в АУБГ?
Всички винаги са готови да ти помогнат. Важно е да започнеш да градиш връзки от самото начало. Да не се страхуваш да говориш с хората и да ги опознаваш. Не се записвай в твърде много клубове, защото това може да ти разклати малко успеха. Направи си програма за курсовете. Следи си всички неща, за да не се окаже накрая, че трябва да взимаш още кредити. Цялата система с кредитите е много объркваща, поради простата причина, че е много различна от всички останали университети. Но колкото и страшно да изглежда всичко отначало, винаги ще ти помогнат и ще ти обяснят. Стига да попиташ. Някой път дори и да не попиташ. И се свиква много бързо. Възползвай се колкото можеш от всичко, което предлага самата среда.
И да се осмелиш да кандидатстваш? Защото много младежи се притесняват да го направят.
Със сигурност. Всеки младеж, на който му предстои да кандидатства, който познавам, винаги му казвам, че това е страхотна възможност и да се опита. Някои се притесняват заради езика, някои заради финансите, което е разбираемо. Но им казвам: винаги има възможност, дори да не е по този път. Познавам студенти, които са си изтеглили заем и са отишли лятото да работят и са си го изплатили. Студенти, които са с пълен отличен успех — има преференции. Има варианти. Важно е всеки да опита.
Ти каза няколко пъти, че искаш да се развиваш в областта на психологията. Защо избра точно тази област? Какво те привлече?
За мен хората са интересни. От една страна, исках да разбера повече как различните хора мислят. От друга страна, исках да помогна на различните хора. Искам да съм човек, който може да им помогне и да ги насочи в правилната посока, да ги подкрепи или мотивира.
Добре, как се виждаш? С кабинет – психотерапевт?
В момента съм на различна вълна. Не се виждам като психолог вече. Не се виждам дори и в офис. Виждам се по-скоро като човек, който работи или организира различни проекти, който не стои на едно място. Който пътува и помага в различни области.
Какви са целите на тези проекти, с които искаш да се занимаваш?
Главно са свързани с нашата (ромска) общност, но все пак съм отворена за различни малцинства. Сега подкрепям една група хора, които са израснали в институции. И в момента правя подкасти и разказвам тяхната история. Това е вид информационна превенция за това деца да израстват в институции. Не се виждам в точно определена сфера. Но целта ми е наистина където и да съм, да имам тази възможност да работя по проекти. И да имам възможност да пътувам и да видя нови хора.
И все пак, какви са основните предизвикателства в областите, в които искаш да се занимаваш? Какви са основните проблеми и какви решения ти можеш да дадеш?
Едно предизвикателство при работата ми с младежи е как да поддържам тяхната мотивация, как да са издръжливи, да не са с краткотрайни усилия.
Това е интересно с мотивацията и ангажираността, защото много хора споделят, че младежите не са достатъчно ангажирани, не са достатъчно мотивирани. Може би си стигнала до някакви работещи решения. Според теб как може това да се промени? Вярно ли е това изобщо?
Ако говорим за младежите, бих казала, че те имат нужда от повече внимание и повече време. Време не за теории и суха материя, а наистина да отидат на място и да видят как се правят нещата, да ги преживеят. И те да се включват, да са на мястото на събитията. Младите хора са любопитни и винаги искат да видят, да чуят, да пробват. В началото могат да казват, че не искат, но всъщност да искат. В момента това ми е работата – координатор за лидерство и ангажираност на студентите. Още нямам точно решение как да се случи това, но се надявам скоро да имам. Това е процес, все пак.
Да, всъщност какво правиш ти в момента? С какво си ангажирана?
В момента съм fellow на президента на АУБГ. То е вид изследователски стаж за една година. Причислена съм към нова програма, която се казва Student Leadership and Engagement Office. Аз съм като съветник и консултант на студентите в различните сфери – от финансиране, документация, до съвети и изработката на различни проекти, работилници, семинари и др. Виждам много мотивирани младежи и искам да им помогна с каквото мога и от каквото имат нужда. Също така искам да ги предизвикам леко и да ги накарам да излязат от този кръг, който е университетът. Говорила съм с общината, различни медиатори и неправителствени организации. Да има възможност да реализират проекти и извън университета. Да могат да изградят връзки не само с хората, които са тук, но и да видят как е да работиш на терен.
Какво казваш на младежите и студентите?
Борете се за това, в което вярвате, защото няма нищо невъзможно. Ако имате достатъчно силно желание, има и начин.