„Отнема време, когато трябва да обикнеш нещата в теб, които повечето хора не харесват“
Цветана Илиева e от Ямбол, но и от Сливен. Завършила е Американския университет в България с профил Журналистика и Психология. Разговорът с нея е част от поредицата интервюта, в които се стремим да представим историите на промяна на ромски младежи, които фондация Тръст за социална алтернатива (ТСА) подкрепя, за да следват и успешно да завършват Американския университет в България (АУБГ).
Кой е твоят герой и вдъхновител?
Като бях малка много исках да стана като братовчедка ми. Тя е една от първите от нашето семейство, която продължи образованието си в университет. Тя е доктор (лекар) сега. Когато бях малка, тя беше в гимназията и знаех, че много учи. И в същото време беше много дива. Тя ми беше като модел за подражание. И за учене, и за следване в университет, и за начина на живот. Знаех, че не дава нищо да я спира. Това, че е ромка, съвсем открито си го казваше на всички. Тя е израснала в български квартал, всичките им комшии бяха българи. И тя никога не го е крила. Исках да съм като нея – свободна и смела.
А ти в какви семейство и общност си израснала? Какъв спомен имаш за комшиите ви от ромския квартал?
Нашите са напълно обикновени хора. Майка ми има средно образование. Баща ми има начално образование. Имам по-голям брат, който е със средно образование. В Ямбол имахме собствен бизнес – кафене. Лятото баща ми ходеше в Италия. Работеше като общ работник на полето. Започна да излиза в чужбина летата на 2007 г. и 2008 г., а по-късно и през зимата. След време майка ми и брат ми също започнаха да излизат да работят зад граница. Постепенно хората започнаха да напускат града и квартала – за чужбина. Нашите винаги са били далече от мен. Аз доста често бях сама вкъщи. Майка ми казва, че сама съм се отгледала. На 4-5-годишна възраст съм знаела да чета на английски и на български език. Мама все повтаряше, че аз съм много умно дете, че трябва да следвам, че трябва да ставам юрист. И то като ти се повтаря, се случва. И аз знаех, че ще завърша висше образование. Ползвах интернет, имах приятели от различни страни в онлайн средата. В същото време, живеехме близо до ромския квартал “Райна Княгиня”. Баба идваше от Сливен да се грижи за мен, леля също. Баба ми е сестра на юриста Руси Големанов от Сливен.
Усещах липсата на родителите си – баба ми и леля ми нямаше как да запълнят тези празноти. Не ги обвинявам. Те правеха това, което е възможно да се прави, защото нямаха друг избор. Правеха го от любов и от грижа. Работеха в другата страна, за да издържат себе си и нас. Но да живееш далече от родителите си е доста трудно. Знам, че вече много деца живеят сами, защото родителите им са в чужбина. Имаше и едно лутане между моето себеусещане и начина, по който другите ме възприемат. Баба ми говори ромски, но с мен говореше на български – аз не говоря ромски. Наясно съм, че моето семейство не се вписва в стереотипната представа за обикновено ромско семейство, а именно – работещи хора и грижещи се за децата си. Всички други хора от ромския квартал също работеха много здраво – понякога на няколко места. Все повече от тях се задомяваха, купуваха нови жилища.
„Искам хората да разберат малко повече за интелигентността на ромите, готовността им да работят усърдно за благото на семейството си, за да са щастливи и приети някой ден“
Кой е най-приятният спомен от ученическите ти години, който искаш да продължаваш да пазиш?
Като започнах да не крия човека, който съм и аз самата да се приемам. По време на средното училище имаше период, през който не се приемах. Сравнявах се с другите момичета в класа ми и се чудех защо не съм като тях, защо семейството ми не е като тяхното, защо сме различни. Продължавах да търся отговори на различни въпроси – защо съм родена в това семейство, защо съм родена ромка. За кратък момент не исках да съм това, което съм. Отвръщах глава от себе си. От етноса си. Бях малко момиче, бях млада. Днес съжалявам, че имах подобни мисли. И сега вече осъзнах, че не трябва да бягаш от себе си и не може да избягаш от това, което си - от родителите ти и от семейството ти. Смятам, че човек трябва да се научи да приема себе си и да се обича. Без значение кой е, откъде е тръгнал, къде се е родил, какъв е по етнос... Защото, ако ти не се приемеш и обичаш, другите също няма да те приемат. Да, това отнема време, когато повечето хора не харесват точно тези неща в теб, които ти трябва да обикнеш.
Ти кога съзнателно почувства, че си различна от другите деца?
Имам един спомен, който никога няма да забравя. Бях на 6 г. Качвах се в автобуса и се запътих към едно от свободните места за сядане. Едно момиче от предучилищната група ме погледна и ми каза "О, циганко!” и още други неща, които не помня. Не осъзнавах какво се случва. Казах на госпожата си. Споделих и на майка ми - “Да, така е, тя е права. Но не е трябвало така да те нарича пред всички”, каза мама. Тогава за първи път разбрах, че съм различна.
„За да реагираш на антиромски изказвания, е нужно да имаш увереност и добра обосновка“
От тази ранна възраст знам, че съм ромка. По-късно вече виждах разлика и в начина ни на живот, традициите и отношенията между хората в ромската общност и голямото общество. Сигурно всяко дете има такъв спомен. Хубаво е да се говори за това осъзнаване, защото остава усещането, че ромите се примиряваме с различното отношение и не го разбираме.
Как пое към Американския университет?
Бях сигурна, че след 12. клас ще уча и ще продължа своето образование в университет. В гимназията започнах да търся възможности. Все си мислех, че ще уча в чужбина. Но нашите започнаха да изнемогват финансово. Когато осъзнах, че нашите не могат да си позволят това, което аз искам, започнах да губя надежда. След това баба ми каза на майка ми за ТСА. А тя знаеше за ТСА от Калина Василева. Свързах се с нея. Тя ми съдейства да се запиша в курса на ELI (English Language Institute) към Американския университет в България, който ТСА организираше за ромски младежи като подготовка за прием в университета. Като видях имейла – „аз трябва да отида“, си казах. С влизането ми в кампуса на AUBG, сякаш пред мен се отвори един нов свят. Имах някаква представа как изглеждат университетските години, но там си казах „това е моето място”. Това беше първата ми голяма осъществена мечта.
Какви бяха разликите в средата между твоето училище и университетската среда в AUBG?
Хората. Все още поддържам връзка с някои от момичетата и момчетата, с които бяхме в ELI, въпреки че са изминали над 6 г. Всички са много по-отворени и широко скроени. Аз никога не съм крила, че съм ромка, включително и в гимназията. Много хора в гимназията, когато им споделях, не ми вярваха. Защото умното момиче от класа няма как да е ромка според техните представи. Защото майка ми е бяла – няма как да съм ромка. Винаги са имали странни и смесени реакции. Разбира се, имах 3 - 4 съученици, с които бяхме по-близки и те ме приемаха такава, каквато съм. Но се усещаше едно различно отношение от повечето ученици. Особено в 11-12. клас, когато започнах да говоря за това по-открито и да се вълнувам. Аз бях много близка с учителката си, която ми преподаваше английски език в 8. клас. Беше ми като втора майка. Много я обичах. Един ден излязохме на кафе. И аз споменах в разговора ни случайно нещо за „нас ромите“. След тази среща, тя се отдръпна от мен. Прекратихме всякакъв контакт, защото тя самата странеше от мен. Не го очаквах. Не че не съм преживявала такива ситуации, но конкретно от нея не го очаквах. Смятах, че в края на средното образование хората са малко по-отворени. Мислех, че отношението и средата в ELI мога да срещна и в моето училище, но явно съм била с доста високи очаквания.
Какви бяха първите ти стъпки и основните етапи на растеж в AUBG?
Единственото нещо, което знаех за университета е, че обучението там е много скъпо. Когато видях писмото, че съм приета - it was like a weight off my shoulders (вече не трябваше да го мисля, падна ми тежък товар от плещите). Защото през цялото време седях и чаках имейл. Проверявах си телефона през няколко минути. Тогава бях с баба ми. И тя през цялото време ми повтаряше “Как няма да те приемат?! Естествено, че ще те приемат”. Но аз не бях сигурна. Когато видях писмото за прием, преживях чиста еуфория.
Академичният престой там промени начина, по който възприемам света. Първата година беше адаптационна, втората година не бях предразположена да участвам в допълнителни дейности. Съжалявам, че първите две години не правех всичко, което можеше да се прави. Можех да се социализирам повече с други студенти и с преподаватели, да влизам в различни клубове. Нетуъркингът там е обогатяващ. Взаимодействието с хората там променя мирогледа ти. Те те свързват с други хора, което те надгражда и надгражда. И това те прави друг човек. Много повече вратички се отварят като възможности. Третата година правех всичко, което имах възможност да правя. И като доброволчество, и като участие в клубове. Цялата ми година беше адреналин. Беше пикът в моето обучение. Ако бях в обикновен български университет, светът ми и кръгозорът ми биха били много по-ограничени. Запознах се със страхотни хора в АУБГ, които ще продължават да са част от живота ми.
И все пак, пред какви предизвикателства се изправи по време на обучението си?
Първо, трябваше да балансирам между академичния, студентския и социалния си живот. Много често трябваше да жертваме едното за сметка на другото. Нямах време да обърна внимание на себе си, на семейството си и на близките хора около мен. Не бих казалa, че съм изпитвала дискриминация спрямо мен заради етноса ми. Всички там са с доста отворено съзнание. Но в различни курсове e имало хора, които са правели негативни коментари, защото не очакват да има студенти от ромската общност сред тях. Ставала съм свидетел на странни изказвания. И аз съм ги репликирала, че това не е точно така, като се е налагало да се обосновавам. Съжалявам да го кажа, но това бяха основно студенти от България. Никога не съм чувала такива коментари от чуждестранни студенти, каито в АУБГ са много. Един от случите беше в час по Психология и медии. Ставаше дума за представеността в медиите. Учехме, че има различни нива на репрезентации в медиите. И един студент обясняваше, че ромската общност е представена на изключително високо ниво в българските медии и много често в положителна светлина. Аз казах, че не съм съгласна. Тъй като все още сме в етапа на представеност, в който хората или съжаляват ромите, или ги ненавиждат. Заформи се нажежен спор между мен и другия студент. Професорът трябваше да овладее ситуацията и да деескалира напрежението. Втората ситуация беше в час по Семиотика. Когато трябваше да направим видео за self-identity (собствена идентичност). Едно момче беше направило презентация за неговата идентичност като българин. И беше добавил снимка на роми. И беше казал “Aз не съм расист, but I do not want people from minority to become a majority in my country” (не искам хора от малцинството да станат мнозинство в моята страна). И аз тогава се обадих. Част от моите приятели също се обадиха. Той продължаваше да се защитава и да казва “Те само правят деца и нищо друго не правят. Не си плащат данъците” и т.н. Аз наистина не очаквах нещо такова да се случи в университета, но се случи. Професорът имаше много адекватна реакция. Намеси се и спря всичко на момента.
„За да се опише една ситуация обективно и да се хване целият контекст, трябва да има журналисти от ромски произход, което е малко тъжно за българската журналистика и за българските журналисти“
Да се изправиш пред всички студенти и до влезеш в един такъв деликатен разговор по доста чувствителна тема изисква смелост, защото носи и рискове. Част от ромските студенти биха избегнали това преживяване. Биха влезли в ролята на “изключението” - това не се отнася за тях. Това е и пример как един човек може да промени целия дискурс, в случая и академичен. Какво ти струваше на теб това и защо реагира?
Аз съм имала ситуации в средното училище, когато не съм реагирала и съм премълчавала в такива ситуации. Липсата на реакция, мисля, идваше от притеснението ми, че мога да бъде нарочена за черната овца. Че всички ще скочат върху мен. Че няма да имам подкрепа от учителите и от съучениците си, защото част от учителите ми тогава също имаха такива негативни нагласи и разбирания спрямо ромите. Нужна е смелост. Да имаш и увереност. Но и знанията. За да си сигурен, че даже и да си сам, ще можеш да опровергаеш този човек. Дори никой да не те подкрепя. И да нямаш опора. И да знаеш, че нещата не са така, защото ти си жив пример, че нещата не са така. Да го осъзнаваш.
Може би съм се застъпвала в университета повече, защото съм била уверена, че този човек, който е направил това изказване, всъщност той е малцинство – само той споделя това мнение. Бях уверена, че повечето студенти не мислят така. В университета не съм усещала капка страх от това да се застъпвам. Ако реагираш по същия начин, по който те атакуват - агресивно, нищо няма да постигнеш. Ако искаш реално да научиш този човек на нещо и да му обясниш, че нещата не стоят така – трябва да го направиш по човешки и мек начин. Разбирам, че тези хора нямат друга представа за ромите, не са били и отворени за друг разказ за ромите. Ако медиите са ни изобразявали по определен (негативен) стереотипен начин, другите хора няма как да разберат, че ромите не са такива, каквито медиите ги показват. И това е системен въпрос. И трябва да проявяваме минимално разбиране към тези хора, но не повече. Разбира се, този системен дефект трябва да се изкорени. И съм стигнала до разбирането, че ако се опиташ да обясниш това нещо по мек начин, хората ще го разберат. Ако даваш реални примери и говориш аргументирано, ползваш данни и др., хората са по-склонни да се променят. Аз съм си казала, че ако успея да променя мнението на един човек в университета, след това ще се получи ефектът на доминото.
Каква промяна виждаш в себе си между завършването на гимназия и вече с диплома от AUBG?
Мисля, че съм напълно различен човек. Университетът ми даде и самоувереност. Да си обкръжен от хора, които са ти съмишленици. Да водиш дискусии, които са продуктивни. Ученическите години са малко по-безгрижни. В началото, когато ми изпратиха писмото за прием, доста се притесних от таксите за обучение. Всеки би се притеснил. Единственият вариант пред мен беше аз или моето семейство да изтеглим кредит и след това да го изплащаме, като най-вероятно щях да се бъхтя по студентски бригади. И не съм сигурна дали тогава щяха да се случат нещата. Благодарение на ТСА аз и моето семейство сме в много по-добра ситуация. Ако трябваше да ми плащат образованието, сигурно все още щяхме да изплащаме кредита. Аз в момента съм доста спокойна, докато си търся работа – нямам кредит, който трябва да изплащам. Това ми дава възможност да мисля върху развитието си.
И накъде поема развитието ти?
Мислех си, че в 3-ти курс ще имам яснота накъде ще поема. После си мислех, че в 4-ти курс ще ми се изясни. След това си казах, че ще имам яснота като завърша. Но все още се опитвам да намеря своето място. Аз завърших с профил Журналистика и Психология. В началото се насочих към журналистиката. Но след това осъзнах в каква ситуация се намира журналистиката.
„Не е нужно да се занимаваш с политика или да си в неправителствена организация, за да върнеш на общността това, което си получил от нея“
Сега си търся нещо в областта на креативността и копирайтинга. В момента искам просто да стъпя на краката си, за да мога да върна, което ми е било дадено - по един или друг начин.
Как може човек с твоята професия да върне на ромската общност?
Имам чувството, че разбирането на образованите роми е, че трябва да загърбят всичко, за да върнат нещо към общността си, да допринесат за нейното развитие. Всъщност, ти можеш да правиш това, което те влече, към което имаш интерес. Но и да намериш начин да дадеш пример за това какъв е ангажиментът на хората от общността, които са успели да завършват университет - особено с подкрепа на програми, насочени към ромската общност. Ако си в IT сферата, може да допринесеш финансово. Може да даваш от времето си като доброволец. Не е нужно да се занимаваш с политика или да си в неправителствена организация, за да върнеш на общността това, което си получил.
Какви са основните предизвикателства пред журналистиката в България, какво отложи желанието да станеш журналист - поне засега, надявам се?
По принцип има много трудности и предизвикателства пред всеки млад човек, който е решил да се занимава с журналистика или да влезе в медийния сектор. Пътят е труден и не е никак приветлив. Според Индекса за свобода на медиите на "Репортери без граници", България е доста назад в класацията, т.е. свободата да правиш добра журналистика в България е доста ограничена. Дори аз усещам страх, че ако пиша за това, което ме вълнува, което ме интересува, ако публикувам истината, нещо може да ми се случи. Разбира се, това се отнася за по-сериозните, задълбочени журналисти. Но когато прочетеш, че има пребити журналисти или нещо се случва с тях... този страх се внедрява и в мен. Ограничената свобода в медиите е системен проблем. Надявам се след 5 години, след като натрупам малко опит и увереност и аз да мога да допринеса за намирането на решение на това предизвикателство.
Как влияят на журналистиката фалшивите новини и постистината?
Все повече хора не вярват на никого. Не вярват на новините и журналистите. Понякога тази липса на вяра е с право. Една част от хората, които се самоопределят като журналисти, са подкупени и работят поръчково. Тази част от журналистите, която се бори истината да достигне до хората, бива оглушена от корупцията в страната и системата.
Къде виждаш решението на този проблем?
Първо, важно е да уточним какво разбираме под журналистика. Дали под журналистика разбираме безкритично предаване на информация без контекст, която е била предадена към журналистите. Това е функцията на класически трансмитер (предавател). Разбира се, може да има медии, които само предават информация. Но също така, може да има медии, които публикуват критични мнения и по-задълбочени анализи. Може да се направи уговорката, че това е с цел осветляване на контекста и осведомяване на аудиторията, а не манипулация и влияние. Все пак журналистът има отговорност да запази неутралност и обективност. Журналистиката не е това да доведеш някого, с когото мислите по един и същи начин по даден въпрос и да си казвате “да, да”. Журналистиката е да представиш различните гледни точки. И да ги подчертаеш като такива. Причината за поляризацията в момента е, че се показва само едната страна, но от различни говорители. Това, което съм учила в университета е, че всички гледни точки трябва да се дискутират. Това е плурализмът, който стои в основите на медийната свобода. Дори даден гост или събеседник да не ми допада, аз трябва да се постарая да му дам думата. Като журналист аз имам отговорност, че тази информация също трябва да стигне до аудиторията.
А какво е идеално решение за обективния ромски образ в българските медии?
Не знам дали има едно решение. Пътят е много дълъг. Ние сме поели по този процес. Виждам разлика и промяна в медийния образ на ромите през последните 10 години. Вече сме минали от най-ниската част на пирамидата на медийна репрезентация от никакъв или лош медиен образ. Със сигурност не сме и толкова добре медийно представени и приети, колкото трябва. И често, когато младите роми присъстват в медии, те присъстват като “изключения”. Например, “Това мило момиче не може да си плати образованието. Тя не е като другите ромки. Тя е различна”. Защо, защо да не е като другите ромки? Откъде знаеш, че другите роми не са такива? Не мисля, че има някакъв конкретен план за подобряване на обективното медийно присъствие на ромите. Това се случва с времето. Мисля, че младите хора в последните години не ги е страх да говорят открито и да защитават мнението си и себе си.
„Често младите роми присъстват в медии като “изключения” – а те не са“
На младите хора им е писнало да гледат този цикъл от омраза, затвореност на съзнанието и консервативност към ромите. Младите хора не ги е страх вече. И това много ме радва. Защото това е първата важна стъпка - да преодолееш дискомфорта да бъдеш себе си.
А мястото на ромите журналисти къде е?
За да се опише една ситуация обективно и да се хване целият контекст, трябва да има журналисти от ромски произход, което е малко тъжно за българската журналистика и за българските журналисти. Защото имам усещането, че понякога дори добрите и добронамерените български журналисти нямат достатъчно опит с ромите и с ромската общност. И мисля, че не са наясно колко силен наратив създават думите им за ромите върху съзнанието на етническите българи.
Трите думи, които възникват в съзнанието на мнозинството, когато чуят думите роми, според твоя опит? И три думи, с които ти би искала всички да свързват ромите?
По-рядко се срещат “работливи хора, които си тачат традициите и обичаите”. Разбира се, надделяват “малцинство, необразовани и неработливи”. Иначе, бих искала хората да разберат малко повече за интелигентността на ромите, готовността им да работят усърдно за благото на семейството си, за да са щастливи и приети някой ден.
Разговорът проведе Огнян Исаев, програмен директор в „Тръст за социална алтернатива“.
От началото на академичната 2015/2016 г. до настоящата 2024/2025 г., фондация "Тръст за социална алтернатива" е подкрепила 16 младежи от ромски произход, които са приети в Американския университет в България. От тях 9 са се дипломирали успешно. Една част от тях продължават обучението си в магистърски програми, а други – вече успешно работят в български или чуждестранни компании.