Есето "Култура, история, идентичности: всеки оцелява сам или живеем заедно?" с автор Тонита Йосифова получи първа награда от конкурса „Ромите в 21-ви век - предизвикателства и възможности", 2026 г. Награда на Тонита връчи писателят Георги Господинов.
"Култура, история, идентичности: всеки оцелява сам или живеем заедно?"
Като учителка в детска градина всеки ден наблюдавам малкия свят на тригодишните деца. Често си мисля, че работата с тях е най-добрият курс по социална философия, който човек може да получи, без да плаща такса и без да чете тежки книги. В групата ми кризите се случват на всеки пет минути. Някой е взел чужда количка. Някой е седнал на „моето място“. Някой гледа „накриво“. В тези моменти се ражда най-важният въпрос на човечеството: „Мое ли е или е наше?“ Гледам ги и си мисля “Ние, възрастните, наистина ли сме толкова по-развити?”! Защото когато стане дума за ресурси, култура, идентичност и власт, много често звучим като тригодишни в пясъчника, които стискат кофичката и викат: „Няма да дам!“
Живеем във време на кризи (икономически, политически, ценностни). И когато стане трудно, обществата започват да се свиват. Да се пазят. Да се оглеждат подозрително. Културата и историята, вместо да бъдат мостове, се превръщат в огради. И изведнъж започваме да измерваме кой има право да принадлежи и кой трябва „още малко да се докаже“.
В България темата за ромската идентичност често влиза в разговора като проблем, а не като ресурс. Говори се за интеграция така, сякаш става дума за обновяване на операционна система с думи от сорта на „инсталираме“, „адаптираме“, „оптимизираме“. Само че хората не са софтуер. Идентичността не се ъпдейтва с натискане на бутон. Истината е, че въпросът не е дали ромите трябва да се впишат. Въпросът е дали обществото е готово да сподели пространството си.
Когато ресурсите (материални, културни или символни) се разпределят, винаги има някой, който решава кой е „по-заслужил“. Материалните ресурси са лесни за измерване, например: училища, детски градини, инфраструктура, възможности. Но има и символни ресурси като уважение, видимост, право на глас. Те са по-тихи, но много по-важни.
В детската градина виждам как работи справедливото разпределение. Ако едно дете винаги взима най-хубавите играчки, останалите започват да протестират. Ако едно дете винаги е пренебрегвано, то или се затваря, или започва да се бори по свой начин. Същото се случва и в обществото само че без дрямка следобед.
Като жена с ромски произход, аз съм в интересна позиция. Често хората първо не разбират, че съм ромка. После разбират. И тогава настъпва онзи кратък момент на вътрешно преизчисляване. Лицето им леко замръзва. Мозъкът им пренарежда стереотипите. А аз мълча и се наслаждавам на процеса. Най-интересното е, че от този момент нататък разговорът става по-внимателен. Думите се подбират по-прецизно. Изреченията стават по-обмислени. И аз си мисля „Значи можете. Значи уважението не е невъзможно. Просто понякога ви трябва личен контакт, за да се сетите.”
Не се чувствам длъжна да доказвам стойността си. Образованието ми, професията ми и работата ми говорят достатъчно. И в това има нещо много показателно. Достигнала съм до ниво, на което част от хората, които най-силно обичат да говорят за „нивото на ромите“, не са достигнали. Иронията? Огромна. Но аз не я използвам като оръжие. Използвам я като усмивка.
Темата за културата често се свежда до фолклор – песни, танци, носии. Но културата е много повече. Тя е начинът, по който реагираш в трудност. Начинът, по който се грижиш за близките си. Начинът, по който разбираш честта, срама, достойнството. Ромската общност има изключително силно чувство за семейство и взаимопомощ. В криза това не е слабост. Това е суперсила.
И все пак, когато обществото се уплаши, то започва да се затваря. „Ние“ и „те“ стават удобни категории. Те опростяват света. Само че опростяването винаги идва за сметка на истината.
В моята група няма „ние“ и „те“. Има деца, които искат да играят. Ако някой не иска да сподели, другите го учат. Понякога със сълзи, понякога с преговори, понякога с педагогическа намеса. Но винаги с идеята, че пясъчникът е общ.
Това е моделът на съвместен живот. Не идеален, не безконфликтен, но работещ! Модел, в който различието не е заплаха, а допълнение. В който културната памет не е повод за изолация, а основа за диалог.
Големият свят обича да драматизира. Да говори за сблъсък на цивилизации, за културни войни, за разместване на глобалния ред. А аз всяка сутрин връзвам връзки на обувки и си мисля: ако тригодишните могат да се научат да чакат реда си, може би и възрастните имат шанс.
Ромската история в България не е бележка под линия. Тя е част от националния разказ, независимо дали е удобно да се признае или не. През вековете ромите не са стояли встрани от българската история, те са живели вътре в нея. Хиляди роми са били мобилизирани в българската армия и са участвали във войните на страната – в Балканските войни, в Първата и Втората световна война. Те са носили същата униформа, марширували са по същите пътища и са защитавали същата земя като всички останали войници. На бойното поле етносът не е бил най-важното, важно е било кой стои до теб в окопа.
Но приносът на ромите към българското общество не се измерва само с участие във войни. В продължение на векове ромските занаятчии са били сред хората, които поддържат ежедневния живот на българските градове и села. Калайджиите (какъвто е и моя дядо) са били именно ромски майстори. Благодарение на тях медните съдове, в които поколения българи са готвили, са били поправяни и поддържани. Без тях тези съдове просто биха били изхвърлени.
Същото важи и за ковачите. В свят, в който конят е бил основно средство за транспорт, ромските ковачи са подковавали конете, поправяли са земеделските инструменти и са изработвали метални предмети за селското стопанство. Техният труд е поддържал цели общности.
Има и още една нишка, която често остава невидима – музиката. Българските сватби, празници и събори в продължение на десетилетия са звучали с музиката на ромски оркестри. Много от ритмите и музикалните традиции, които днес наричаме „български фолклор“, са се развивали именно благодарение на тези музиканти.
Това са истории, които рядко се разказват заедно. А когато липсват, се създава впечатлението, че ромската история стои извън българската. В действителност е точно обратното, тя е вплетена в нея. Да я изключиш означава да разкажеш половин история. А половин история винаги ражда половин истина.
В условията на криза обществото има избор, да се свие или да се разшири?! Да стегне границите си или да създаде по-здрави връзки. Оцеляването „сам“ е илюзия. Дори най-успешният човек е продукт на общност, система, култура.
Аз не искам специално отношение. Не искам снизходителност. Искам равнопоставеност и интелигентен разговор. И когато го получа, го оценявам. Когато не го получа – пак не се разклащам. Защото идентичността ми не е нещо, което чака одобрение.
Ако трябва да отговоря на въпроса дали оцеляваме сами или живеем заедно, то ще кажа следното: сам можеш да издържиш известно време. Но само заедно можеш да растеш.
И ако някой ден обществото реши да се държи като тригодишно, което стиска играчките си, аз ще знам какво да направя. Ще седна на нивото му, ще го погледна в очите и ще кажа: „Хайде да пробваме по друг начин.“ Защото в крайна сметка културата не е състезание. Идентичността не е бойно поле. А историята не е собственост. Пясъчникът е общ.