Какво се случва, когато разговорът за социалната справедливост излезе от учебника и се превърне в преживяване? И още нещо: възможно ли е подобен разговор да стане част не само от една отделна дисциплина, а от подготовката на бъдещи психолози, юристи, педагози, социални работници, лекари и други професионалисти, които ежедневно ще работят с хора и ще вземат решения, засягащи живота им, или ще им предоставят граждански услуги?
В продължение на три дни, от 3 до 5 септември, над 20 студенти от седем български университета, обучаващи се в бакалавърски и магистърски програми по психология, право, педагогика, социална работа и подкрепа за деца и семейства, изследваха именно тези въпроси в Лятната академия за социална справедливост и приобщаващо лидерство в Нов български университет.
Академията беше организирана съвместно от Тръста за социална алтернатива, Нов български университет и Ноу-хау центъра за алтернативни грижи за деца. Но зад тридневната програма стоеше и по-голям експеримент: пилотен опит темите за разнообразието, равнопоставеността, приобщаването и социалната справедливост да бъдат разглеждани като част от подготовката на студенти от различни специалности, а не като знание, запазено за тесен кръг дисциплини. Това е важно и защото социалната справедливост по самата си същност изисква мултидисциплинарен подход: тя не принадлежи на една научна област, а пресича правото, образованието, психологията, социалните науки, здравеопазването и редица други професионални полета. И най-важното – тя не е абстрактна теория, а всекидневна практика в живота на всеки един човек.
Самият достъп до Академията също беше част от този подход. Тръст за социална алтернатива предостави стипендии за участие на студенти извън София, покривайки разходи, които иначе биха могли да се превърнат в бариера пред включването им. В този смисъл равнопоставеността не остана само тема на програмата, а беше приложена и в начина, по който беше създадена възможност за достъп до знание и учене.
Програмата съчетаваше теория и политики с казуси, групови задачи, лични истории, работилници, психодрама и упражнения за рефлексия. Именно преживелищният компонент беше особено важен. Защото има знания, които могат да бъдат предадени чрез текст, концепция или нормативна рамка, но има и професионални ситуации, в които човек трябва да разпознае собствената си реакция, автоматичната си преценка или категорията, през която гледа другия – особено, когато е поставен в неговите обувки.
Това има пряко отношение към всекидневния ни живот. Когато човек търси здравна, социална или административна услуга, когато разговаря с учител, психолог, социален работник или представител на институция, срещу него не стои само професионална система. Стои и друг човек, който интерпретира ситуацията, прави преценка и понякога разполага със значителна власт върху следващата стъпка. А личните ни нагласи на практика оформят и професионалните ни решения.
От политиките към човека
Първата част на Академията постави въпроса къде се губи равнопоставеността между политическото решение и реалния живот на човека. В панела „Политиките за детето в България: къде се губи равнопоставеността?“ участваха д-р Ева Жечева от Институцията на омбудсмана на Република България, Евгения Тонева от Нов български университет и Евгения Волен от Тръст за социална алтернатива. Участниците разглеждаха именно разстоянието между формално гарантираното право и действителната възможност то да бъде упражнено.
Правото може да гарантира дадена възможност, но това не означава автоматично, че тя е еднакво достъпна за всички. Между политиката и човека има множество посредници: институции, правила, професионални практики, ресурси, езикът на системата, нагласи и др.
Как изглежда например една добре формулирана политика, когато бъде погледната през опита на конкретно дете и конкретно семейство? Къде се появяват бариерите? И кое остава невидимо, ако гледаме единствено нормативната рамка?
След този разговор Академията направи на пръв поглед неочакван завой към детските приказки.
В лекцията „Болестта в детските приказки: наративни подходи към уязвимостта“ проф. д.н. Стоян Ставру показа как разказът за едно дете може постепенно да бъде подреден през диагнози, експертни категории и институционални правила, докато самото дете започне да губи контрол върху собствената си история.
Приказката тук не беше бягство от действителността. Напротив, тя се превърна в начин да се види един много реален професионален риск: човекът да изчезне зад категорията, с която системата го е назовала.
Кой разказва историята за различието?
От историята на отделния човек разговорът премина към начина, по който се създават историите за цели общности.
Огнян Исаев от Тръст за социална алтернатива показа какво стои зад иначе привидно неутралния избор какво да присъства в учебниците, музеите и научните изследвания. В лекцията „Ромският дискурс – история, съвремие и утре“ участниците разглеждаха архивни изображения и проследяваха как привидно неутрални решения – коя снимка влиза в музей, коя история попада в учебник, коя тема става предмет на научно изследване и др., на практика участват в конструирането на обществения разказ.
Това е особено важно, защото професионалистите рядко започват работата си от „нулева точка“. Всеки от нас носи предварително научени категории, образи и обяснения за света.
Затова въпросът не е единствено как обществото говори за ромите, хората с увреждания, семействата в бедност или други групи. Въпросът е как тези натрупани разкази влизат в кабинета, класната стая, социалната услуга, болницата, съдебната зала или административното гише.
От разказа за другия към собствения поглед
Точно тук Академията премина от знанието за „другите“ към рефлексията върху самите нас.
Именно към тази връзка между наученото и собствените ни реакции насочи и програмата „Заедно в пъстър свят” на Тръст за социална алтернатива. В нея участниците не просто обсъждат понятия като стереотипи, привилегии и дискриминация, а се поставят в ситуации, които им позволяват да наблюдават собствените си реакции и начина, по който вземат решения.
Чрез „Дървото на живота“ студентите работиха с личните си истории и идентичности, а в адаптирания формат на програмата „Заедно в пъстър свят“ на Тръст за социална алтернатива фокусът постепенно се измести от понятията към собствените реакции, позиции и автоматични интерпретации.
Това е една от важните педагогически хипотези зад подобен подход. При теми като дискриминация, стереотипи, власт, привилегии и социално неравенство още една дефиниция невинаги е достатъчна. Понякога разбирането започва тогава, когато човек попадне в ситуация, която го кара да забележи собствената си реакция.
За студентите в специалности, свързани с непосредствена работа с хора, този въпрос е особено съществен. Бъдещият социален работник, психолог, учител, юрист или специалист, работещ с деца и семейства, няма да среща в практиката си абстрактни „целеви групи“. Ще среща конкретни хора, всеки със собствена история, достойнство, страхове, ресурси и ограничения.
Един от участниците, социален работник, разказа именно за подобна промяна в перспективата. Преживяното в Академията го беше накарало да погледне по различен начин към ежедневната си работа по придружаване, застъпничество и консултиране на хора. Дори когато професионалистът е силно мотивиран да помага, отбеляза той, може да съществуват аспекти на ситуацията, които остават извън полезрението му.
Да умееш да погледнеш себе си отстрани
В лекцията „Дискриминация и активизъм?“ Михаил Мишев от ФОРС постави участниците в конкретни всекидневни ситуации на несправедливост и ги покани да обсъдят как биха реагирали в тях. Така разговорът за дискриминацията и активизма премина от общите принципи към въпроса какво правим, когато самите ние се окажем свидетели или участници в подобна ситуация.
В уъркшопа на Капка Димова беше разгледана и темата за стигмата и социалните фактори около избора и икономическия натиск, като още една перспектива към начина, по който обществото определя и възприема различните житейски ситуации.
Последната перспектива в Академията добави още едно важно измерение: способността на професионалиста да наблюдава не само човека срещу себе си, но и собственото си мислене.
В психодраматичната работилница „Изкушенията“ на справедливостта, водена от д-р Цветелина Йосифова от НБУ, работата с психотерапевтична перспектива върна участниците към въпроса как можем периодично да се отдалечаваме от непосредствената си реакция и да я разглеждаме отвън: какво мисля в този момент, защо го мисля, какво ме кара да реагирам по този начин и как това влияе върху човека срещу мен?
Подобна рефлексивност не е допълнение към професионализма. При професиите, основани на отношения с хора, тя е част от самия професионализъм.
Един пилотен опит и една по-голяма академична заявка
Лятната академия не може и не трябва да бъде представяна като доказателство, че един тридневен формат променя професионални нагласи. Подобно заключение би изисквало друго изследване, други инструменти и проследяване във времето.
Но тя позволява да бъде формулирана една сериозна педагогическа и академична хипотеза.
Социалната справедливост, равнопоставеността и умението да се работи с различието могат да бъдат разглеждани не само като съдържание на отделен университетски курс, а като хоризонтална компетентност, която присъства в различни специалности и се развива чрез съчетание на академично знание, казуси, среща с различни перспективи и преживелищни упражнения.
Това е особено важно там, където университетът подготвя професионалисти, които след дипломирането си ще разполагат с институционална или експертна власт спрямо други хора.
Защото един бъдещ психолог може отлично да познава теорията си и въпреки това да не разпознава собствен стереотип. Един социален работник може да познава процедурите, но да не забележи кога институционалният език заглушава гласа на семейството. Един учител може да владее методиката, но да има по-ниски очаквания към определено дете. Един юрист може безупречно да познава формалното право, но да не види бариерите, които правят това право практически недостъпно.
Точно затова въпросът „Как да преподаваме социална справедливост в университета?“ не е просто въпрос за още един предмет.
Той е въпрос какъв професионалист иска университетът да изпрати в обществото.
А Лятната академия беше малък пилотен опит да се провери какво се случва, когато към академичното знание добавим преживяване, лична рефлексия и среща с перспективата на другия.
Може би следващата стъпка е тази тема да не остава само в рамките на една лятна академия.