Есето "България през 2026: безобразия или цветя и рози" с автор Зина Йосифова получи втора награда от конкурса „Ромите в 21-ви век - предизвикателства и възможности", 2026 г. Награда на Зина беше връчена от писателката Мария Касимова-Моасе и актрисата Наталия Цекова.
"България през 2026: безобразия или цветя и рози"
Ако трябва честно да кажа, България през 2026 не е нито само безобразия, нито само цветя и рози. По-скоро е като пролетен ден. Малко слънце, малко облаци и понякога дъжд точно когато си решил, че ще е хубаво времето. Аз съм ученичка в 10 клас и не съм от хората, които постоянно следят политиката или гледат новините всяка вечер. Но дори и да не се интересуваш много от политика, пак усещаш какво се случва около теб.
Като млад човек в България понякога се чувстваш между две реалности. От една страна ни казват, че имаме много възможности като образование, програми за млади хора, различни инициативи. Учителите ни казват: „Учете, старайте се и ще успеете“. И честно казано, понякога им вярвам. Виждам хора, които са се справили, завършили са университет, намерили са добра работа и живеят нормално.
Но от друга страна, много млади хора около мен още от сега говорят за едно нещо и то е чужбина. Не защото не обичат България, а защото се страхуват, че тук няма да могат да постигнат това, което искат. Когато си на 17 години и вече планираш как да заминеш, значи явно има нещо, което не работи както трябва.
Аз съм ромка и това също е част от начина, по който виждам България. За някои хора това може да е просто дума, но за много роми тя означава и нещо друго... понякога повече трудности. Иска ми се да кажа, че всички сме напълно равни и че никой не съди другите по произход, но истината е, че понякога това все още се случва.
Понякога хората имат готово мнение за ромите, без изобщо да ни познават. Ако някой ром направи нещо лошо, веднага се казва: „Ето ги пак ромите“. Но когато ромско момче или момиче завърши университет, стане лекар или учител, това рядко става новина.
А истината е, че има много ромски млади хора, които искат да учат, да работят и да живеят нормално. Аз познавам такива хора. Виждам ги всеки ден в училище, те учат, стараят се, мечтаят. Друг пример е моята сестра, която е пред завършването си на висше образование и която работи това, за което и учи. Те не са стереотипите, които понякога виждаме по телевизията.
Разбира се, има и проблеми в нашата общност. Няма как да се преструваме, че ги няма. В някои квартали условията за живот са трудни, някои деца напускат училище твърде рано, а понякога и самата среда не насърчава образованието. Но това не означава, че всички роми са такива или че нямаме желание да се развиваме.
Истината е, че когато едно дете има подкрепа от семейството, от училището и от обществото, то може да постигне много. И това важи за всички, независимо дали са роми или не.
От моята гледна точка, България днес е страна с потенциал, но и със сериозни предизвикателства. Има хора, които работят за промяна като учители, организации, млади активни хора. Има проекти, които помагат на деца от различни общности да останат в училище и да продължат напред.
Но има и неща, които трябва да се променят. Предразсъдъците между хората все още съществуват. Нещо, за което си говорехме сyс сестра ми е, че понякога обществото е разделено на „ние“ и „те“, а истината е, че всички сме част от една и съща държава.
Когато гледам моя клас, си мисля, че нашето поколение може би има шанс да промени това. В училище ние сме различни. Има българи, роми и хора от други общности. Но честно казано, когато сме заедно, рядко мислим за това. По-често мислим за тестове, домашни, приятелства или какво ще правим след училище.
Младите хора днес са по-отворени към различията. За нас е по-нормално да приемаме другите такива, каквито са. Може би това е малка, но важна стъпка към по-добро общество. Разбира се, имаме и много въпроси за бъдещето. Ще можем ли да си намерим добра работа? Ще можем ли да живеем спокойно тук? Ще останем ли в България или ще трябва да заминем някъде другаде?
Тези въпроси стоят пред почти всички млади хора, независимо от техния произход. Затова мисля, че проблемите на ромската общност всъщност са част и от по-големите проблеми на цялото общество, например образование, бедност, липса на възможности в някои региони.
А каква България си представям за бъдещето? Не си представям идеална страна без проблеми, защото такава вероятно няма. Но си представям България, в която всяко дете има шанс да учи и да се развива. Страна, в която никой не е съден заради това откъде идва или какъв е. Представям си общество, в което ромско момиче може спокойно да каже „Аз съм ромка“ и това да не предизвиква странни погледи, а просто да е част от това коя е тя.
И най-вече си представям България, в която младите хора вярват, че бъдещето им може да бъде тук.
Може би днес България е някъде между безобразията и цветята и розите. Има трудности, има несправедливости, но има и надежда.
А понякога надеждата е точно това, от което едно общество има най-голяма нужда.