Неотложно е ефективно провеждане на държавна политика за повишаването на знанията и уменията на учениците по български език, за които той не е майчин - до достатъчна степен, за да не изостават или отпадат от детска градина или училище поради невладеенето на езика, на който се преподава и се дават инструкции в образователните институции. Това обуславя и предопределя образователните им постижения. Умението за свободно общуване с учители и връстници още от първия ден в детската градина или училището, за споделяне на чувства и нужди, за разбиране и за да бъдеш разбран и др., са фактори и условия, които в огромна степен влияят на ангажираността и мотивацията на всяко дете в образователния процес. Адаптацията в детска градина и в начален етап е стресов период за всяко дете. А когато то не разбира “езика” на детската градина и училището, то се оказва в дълбока изолация между два свята - на семейството му и на формалната образователна среда.
Понятието втори език означава, че децата вече имат езикови умения и знания на майчиния си език и започват да изучават друг език. Овладяването на езика изисква осигуряване на допълнителна учителска помощ, която да включва наблюдение както на психолингвистични, така и на социолингвистични аспекти и най-вече да акцентира върху особеностите на българския език, които могат да затруднят носителите на друг майчин език. В българския образователен контекст нищо не налага обособяването на децата от традиционните езикови малцинства в отделни паралелки или подготвителни групи.
Методиката за обучение по български като втори език не е задължителна дисциплина по време на обучението за учители в университета – това е допълнителна квалификация, за която всеки студент по учителска професия/учител може да кандидатства, но което следва бъде задължителна част от цялостната им академична подготовка. Системата и учителите неформално приемат, че децата и техните родители трябва да говорят и знаят български по подразбиране, защото са родени и живеят в България, без да се вземат предвид техните специфични езикови нужди и познания – които са в основата на процеса при преподаване на даден език.
От ключово значение е и отношението към първия език на всяко дете, защото той е част от неговата крехка идентичност. Ако българската образователна система не приема, омаловажава или отрича като равностойни езика и културата на общността, от която идва съответното дете, то рискът това дете да не успее да се интегрира образователно е много голям, защото за него продължават да са важни неговите първи език, комуникационни норми, култура и др., които той е усвоил при първичната си социализация в рамките на своето семейство и своята общност.
Приветстваме инициативата на МОН по тази ключова тема, която касае цялото българско образование и бъдещето на страната. Процесът ще е болезнен, труден и дълъг, защото от дълги години насам се игнорира поради една или друга причина. Овладяването на българския език може да изглежда по-скоро като цел за отминалия век, но за съжаление за една пета от всички първокласници в България това предизвикателство изглежда непреодолимо. Над 20% от учениците в България са с майчин език, различен от българския и влизат в класната стая с ниски и недостатъчни познания по български език[1], за да могат да трупат знания и умения по другите учебни предмети. Докато това предизвикателство не бъде устойчиво преодоляно, голяма част от младото население няма да бъде в състояние да придобива нови знания и умения, дори когато е в училище.
Владеенето на българския език в тясна връзка ли е със степента за готовност за постъпване в училище и достъпа[2] до образование? Колкото и философски да звучи този въпрос, достъпът до образование има практически измерения, които често са различни за децата от селата, малките градове, големите градове и столицата. В широкия смисъл, достъпът до образование в XXI век следва да включва практически и измерими възможности за:
- навременно включване в образователната система, за придобиване на знания и умения в съответствие с националните образователни норми и възрастта на детето;
- редовно посещаване на образователни институции и пълноценно участие в учебни занятия;
- учене в сигурна, стимулираща и приветлива учебна среда, приемаща/утвърждаваща идентичностите на всяко дете и съобразена с интересите, силните страни и нуждите му;
- свободно ползване на образователни ресурси и възможности за учене и развитие, които са справедливо разпределени.
Българската образователна система е базирана на презумпцията, че децата и техните родители трябва да говорят и знаят български език. В резултат на това, в момента образователната система в България не припознава и не предприема конкретни мерки за преодоляване на съществуващите езикови неравенства между учениците. Световната банка сравни резултатите от външните оценявания със социално-икономическия статус на учениците, за да провери до каква степен образователната система помага на учениците да преодолеят неравенствата. Проучването установи, че българската образователна система предоставя много по-голяма стойност на ученици, чийто майчин език е български, в сравнение с ромско- и турскоезични ученици, които се възползват много малко от престоя си в училище[3]. Данните от последното преброяване (2021 г.) нееднозначно илюстрират разликите в дългосрочните образователни постижения между различните езикови и етнически групи в обществото[4]. Сред лицата, самоопределили се към българската етническа група, тези с висше образование са 37,9% (2021 г.). Делът на завършилите средно образование е 51,7%. При турската етническа група хората с висше образование е 11,5%, а делът със средно образование е 43,7%. При лицата, самоопределили се към ромската етническа група, завършилите висше образование са 1,1%, а ромите със средно образование са 15,4%.
Въпреки нарастващия дял на повишаване на образователните постижения сред различните етнически групи, изследванията на PISA показват, че учениците от езиковите малцинства изостават от своите връстници с майчин български език с 60-70 точки в областите четене, математика и природни науки – равняващо се на 2-3 учебни години[5]. Съществуващите образователни ресурси за овладяване на български език от деца, които влизат в класната стая в начален етап със недостатъчни или никакви познания по български език рядко се припознават и прилагат по отношение на децата и учениците, които принадлежат към традиционните малцинствени групи в България. В рамките на допълнителното обучение, предвидено от МОН, все още се прилага действащата методика за обучение по български език като стандартен урок по български език.
Овладяването на българския език е в основата на образователните постижения на всички деца и ученици в България, и затова ТСА ще продължи да допринася за положителната промяна в българската образователна система със своите експертиза и опит, както и да насърчава смелите реформи за постигане на социална справедливост в българското образование.
[1] Valchev, K. “Statement of Minister Krasimir Valchev before the start of the school year”. Ministry of Education and Science. September 2019. https://btvnovinite.bg/bulgaria/raste-brojat-na-parvoklasnicite-za-koito-balgarskijat-ne-e-majchin-ezik.html
[2] Виж напр. NESET 2017. Structural Indicators for Inclusive Systems in and around Schools; https://nesetweb.eu/en/resources/library/structural-indicators-for-inclusive-systems-in-and-around-schools/
[3] Kuznetsova, D., Abdul-Hamid, H. “Bulgaria: Teaching Workforce Policy Note and Recommendations”. World Bank Group. December 2020. https://documents1.worldbank.org/curated/en/099336212232133927/pdf/P1713420c9bba4010081f703ec7abe30cca.pdf
[4] http://ire-bg.org/wpsite/wp-content/uploads/2023/02/Educational_Structure_of_Population_in_Bulgaria.pdf
[5] Vasileva, N. “Резултати от участието на България в Програмата за международно оценяване на учениците - PISA 2018”. Център за оценяване в предучилищното и училищното образование. 2019. https://nio.government.bg/wp-content/uploads/2020/10/Pisa_2018_full.pdf