Рая Симеонова, село Бутан
Намирах се в болница в Германия, когато получих обаждане от Нина Маринова, директорка на детска градина „Първи юни“ в село Бутан недалеч от Враца, където работех като помощник – възпитател. Съдбата ми се усмихваше в тежък момент – от двегодишната си възраст синът ми Малин, сега на 14, се бори с онкологично заболяване. През 2017-та година лекарите му ни посъветваха да потърсим медицинска помощ в чужбина, тъй като в България не могат да направят нищо повече за него. Заминахме веднага. В Германия бяхме от почти година, когато в телефонната слушалка гласът на Нина Маринова каза: „Рая, има проект от неправителствена организация, която подкрепя млади ромски педагози в професионалното им развитие. Искаш ли да следваш?”
Казвам се Рая Симеонова, на 37 години, отдадена майка на Малин и по-малкият му брат Виктор. Живея и работя в село Бутан.
От есента на 2019-та година съм студентка по специалност „Предучилищна педагогика с чужд език“ във Врачанския филиал на Великотърновския университет „Св.Св. Кирил и Методий“. От ромски произход съм и се гордея със своя етнос. Животът ми е низ от изпитания, но аз винаги се боря и изправям на крака, защото вярвам в Бог и знам, че ми дава сили да превъзмогвам трудностите. Пътят на всеки един от нас е битка, изпълнена с падения и възходи. Оприличавам това съдбовно движение на кардиограма. Линията се движи нагоре и надолу, но това е знак, че човекът е жив. Такава е и моята история.
Израснах в бедно, но щастливо и сплотено семейство. Бях най-голямата от пет деца.
Като малка мечтаех да стана моделиер - рисуването ми се отдава и обичам красивите и стилни дрехи. Често гледах ревюта на известни дизайнери и мечтаех някой ден да имам свое ателие. Реших да поема по този път и след завършване на основното си образование в родното ми село Василовци заминах във Враца да уча за дизайнер – моделиер в професионална гимназия. Работех с хъс да постигна отличен успех и това ми носеше истинска радост. След първата година обаче трябваше да напусна, защото издръжката ми беше непосилна за родителите ми. Преместих се да уча в Лом, близо до Василовци. Известно време се чувствах обезсърчена, защото специалността ми в новото училище не включваше дизайн, а само технология на облеклото. Но бях убедена, че трябва да продължа образованието си и да не се отказвам да се боря за мечтата си, независимо от семейния недостиг на средства. Реших след завършване на гимназията да следвам за висшист и да работя, за да се издържам. Винаги съм искала да бъда повод за гордост в семейството си и с личния си пример да разбия негативния стереотип за ромите, като недвусмислено покажа, че в етноса има достойни, образовани и смели в житейската си реализация хора.
Скоро след като завърших средното си образование срещнах любовта и се омъжих за моя прекрасен съпруг и опора в живота Виолин. След сватбата се отдадох на грижите за домакинството и семейния уют. Бях щастлива, но мисълта, че не се развивам професионално не ми даваше мира. През 2004-та година започнах работа като помощник – възпитател в ДГ „Първи юни” в Бутан, където семейството ми пусна корени. Още от първия ми ден там децата ме плениха с чистотата и искрената си любов. Тичаха да ме прегръщат с радост, когато влизах в групата, и тази специална връзка с малчуганите отвори очите ми за истинското ми призвание – да стана детски учител.
Година по-късно забременях и родих големия си син Малин. Радостта ми от дългоочакваната рожба бе безгранична, но две години по-късно съдбата ни поднесе изпитание, с което започна най-голямата борба в живота ми. Синът ми беше повален от злокачествено заболяване. Болката от най-лошата диагноза, която може да чуе един родител, е неописуема. Започна ходене по мъките, болничната стая се превърна във втори дом за нас. Вече 12 години се редуват в ремисии и разболяване, в агония и страх да не загубя най-скъпото ми. В този безкраен тъмен тунел ме намери лъчът светлина, който беше предложението на Нина Маринова да запиша „Предучилищна педагогика“. Никога няма да забравя разговора, който проведохме тогава – отговорих с „Да, искам да следвам!“ без да се замислям. Директорката на детската ни градина, Сдружение „Нов път” и фондация „Тръст за социално алтернатива“ (ТСА) бяха протегнатата към мен ръка в тежък момент и мост към призванието ми да бъда учител.
След завръщането си от болницата в Германия се срещнах със Спаска Михайлова от Сдружение „Нов път“, която ме запозна с проекта „Млади ромски педагози“ на ТСА и процедурата по кандидатстването. С голямо желание и нови сили се подготвих и взех успешно изпитите, а през есента на 2019-та година вече бях студентка във филиала на Великотърновския университет във Враца. Първата година от следването ми беше тежка. Работех на две места и докато посещавах лекции, грижех се за синовете си и домакинството, но това беше голямата ми мечта и нямаше да се предам. Същата година бях повишена и в помощник – учител в ”Първи юни”. Влюбих се още повече в децата, а с помощта на колежките с дългогодишен опит развивах важните за професионалното ми развитие умения.
80 на сто от възпитаниците ни в детска градина „Първи юни“ в Бутан са от ромски произход. В селото нивото на интеграция е високо, много от ромите завършват висше образование и участват активно в обществения живот. Но съществува и тази част от етноса, която все още не оценява нуждата от грамотност и децата им срещат затруднения в усвояването на българския език. Едно от преимуществата на ромските преподаватели като мен е, че сме двуезични и можем да помагаме на тези малки ученици. Радостта ми е безкрайна, когато те демонстрират желание да се образоват и да отворят бъдещи хоризонти пред себе си.
Покрай грижите за сина ми Малин разбрах, че всяко дете има своите страхове и се нуждае от любов и силна опора, за да ги преодолее. Затова давам всичко от себе си моите ученици да намират подкрепа в мен и да се чувстват обичани, насърчавани и уверени. Съветвам ги винаги да се борят и никога да не се отказват, както направих самата аз. Въпреки грижите и натоварения ми с работа и лекции график, полагам успешно всички изпити в университета и се гордея със себе си. Мечтата ми вече се превръща в реалност. Сдружение “Нов път” и ТСА са неотлъчно до мен и ми помагат да успявам в мисията си. Подкрепят ме както финансово, така и морално и организират обучения в помощ на професионалното ми развитие.
Щастлива съм да служа за пример на синовете ми и децата в детската градина, както и на техните родители. А моментите, в които някой от малките ми възпитаници тича към мен с думите: „Госпожо, много те обичам, ти си ми любимата госпожа!” не бих заменила с нищо. Те и подкрепата на семейството ми ми помагат да понасям житейските удари. Когато през 2020-та синът ми се разболя отново, бях толкова сломена, че исках да захвърля всичко, да напусна работа и да прекъсна следването си. Но съпругът ми настоя да продължа неотклонно напред и пое грижите за сина ни. Битката за здравето на Малин продължава и днес, но аз вече знам, че това, което не ни убива, ни прави по-силни.
Независимо от суровите изпитания, след две години ще бъда квалифициран детски учител с мечтаната диплома за висше образование в ръце. Няма да крия, че има дни, в които губя надежда. Тогава се в взирам в очите на децата и виждам безкрайните простори, които ги чакат. Казвам си, че аз също съм важна част от тяхното израстване като хора и това ми дава сили да продължа да се боря. Знам, че заедно ще преодолеем всяко предизвикателство, ще постигнем мечтите си и детето ми ще оздравее. Тогава ще си кажа ”Спечелих войната, битка по битка!“