Проучването „ПЪТЯТ НА БЪЛГАРСКОТО СРЕДНО ОБРАЗОВАНИЕ - С РАЗЛИЧНА (НЕ)ПРОХОДИМОСТ ЗА ВСЕКИ УЧЕНИК И СЕМЕЙСТВОТО МУ“ прави уникален разрез на българската образователна система, като изследва националните норми и политики, приложението им на местно ниво, ефекта от не/изпълнението им върху учениците и семействата им.
Освен различна начална точка и път към училище, голяма част от учениците са посрещнати от „образователна“ среда, която не отчита уникалните им нужди и индивидуалност, както и силни страни. Налице е социално-икономическа неравнопоставеност в рамките на системата – едни училища осигуряват храна, транспорт, дрехи и др. придобивки (тези мерки не винаги са безкористни). А други следват принципите на меритокрацията и стъпват на елитарната си слава – „който успее да се „класира“ за училището ни, той е най-добър и заслужил“. Част от „елитните“ училища от съответните области отказаха да се включат в изследването. Можем да допуснем, че за част от тях теми като „ученическа бедност, ученик от малко населено място, ученик от малцинства, пътуващ ученик“ не стоят на дневен ред.
Може да се каже, че учителите имат нееднаква подготовка и нагласа за работата с културната и социално-икономическата „различност“ на учениците си. Нюансът в нагласите, които рядко се разглеждат като компетенция на учителя, въпреки че е част от компетентностната рамка, павира по различен начин ученето и развитието на всеки ученик. Така достъпът до училищно образование придобива различен смисъл за всеки ученик. Малка част от учителите проявяват чувствителност и емпатия към социални явления като бедност, расизъм, несправедливост. Редно е да се отбележи, че в нито един български университет няма системна дисциплина, която да осигурява възможност на бъдещите учители за дълбочинно разглеждане на собствените нагласи по темите многообразие, социална справедливост, включване, участие и др., като част от професионалната им подготовка. Така, немалко учители не/съзнателно се изказват изключващо, ограничаващо и потискащо.
Затвърждава се едно старо откритие – мерките/липсата на такива в образователната и социалната системи сегрегират учениците не само на етнически признак, но и на социално-икономически. Това от една страна води до високо самочувствие при едните ученици и вяра, че могат всичко. И обратно – ниско самочувствие при другите ученици и вяра, че нищо не зависи от тях, дори техните много лични решения. Тази норма остава нерегистрирана на системно ниво. Тук-там се подхваща от някой отдаден учител/директор, НПО активист или друг човек, който свързва образователната ангажираност с ученическата себеперспектива, системната нечувствителност е явна.
Изследването осветява и „боевете“ за ученици, за които всички негласно знаят и обсъждат. „Употребата“ на деца, за да има публични пари за (уж) образование – да се „поддържат училища и работни места“. На практика, определени училища функционират като социални пансиони. Разбира се, здравословното безплатно хранене на учениците в училище е централна тема на проучването. Но вървенето по ръба между социалната услуга и удовлетворяването на фундаментално конституционно право не е отговор нито на социална нужда, а още по-малко на образователна. Вижда се, че това са прийоми, които имат съвсем друга цел. Често, осигуреното хранене в училище се ползва като стръв за привличане на ученици, а не толкова като мярка, която отговаря на невъзможността на семействата да хранят децата си. Съвсем очаквано е системата да има съпротиви към публичното признание на тези порочни явления, които на практика я поддържат.
Транспортът е “безплатен и е за всички”. Обаче, не толкова ясно е как учениците и семействата им могат да разберат до кои училища има транспорт – особено, когато ученикът или ученичката трябва да пътува до областния център, до съседна община или община в друга област. Липсва единен информационен портал, където учениците да получат тази информация, когато избират гимназия. Оказва се, че и транспортът не е изцяло безплатен – ако разходът е по-висок от „стандарта“, ученикът доплаща разликата. Най-честата практика е транспортът да е само за определени училища (най-често професионални училища и/или такива с недостиг на ученици).
Откроява се проблемът с формалното завършване на 12-ти клас и успешното завършване на средно образование с диплома, след успешно положени след успешно положени държавни зрелостни изпити (ДЗИ). Освен явилите се и получили слаби оценки на матурите, има една кохорта от ученици, които не се явяват на ДЗИ с различни мотиви. А понякога насърчени и от самите училища – “12 клас също е средно образование”. Малко зрелостници получават реална подготовка в училище за явяване на ДЗИ, въпреки че въпреки че Министерството на образованието и науката (МОН) осигурява такава възможност и училищата получават средства за тази цел. Би било интересно да се види колко са дипломираните среднисти от училищата, които са отчели такава подкрепа. Честата смяна на формата на ДЗИ също влияе върху крайния резултат. Обикновено, през месец март става ясно какво ще съдържа изпитът, т.е. учениците разполагат с 2 месеца за подготовка. В много професионални училища часовете по български език и литература (БЕЛ) са редуцирани до минимум, а в някои професионални направления тепърва се създават формати за ДЗИ. Така, много ученици след 12 клас остават без дипломи.
Конкретни основни училища “захранват” определени гимназии с ученици, от които нито един не получава диплома за средно образование от съответния набор. Гимназиите се оплакват, че учениците идват с непокрити базови образователни нужди и пропуски, които те няма как да компенсират. Директори на гимназии споделят, че техни колеги от основни училища насочват учениците си към определена гимназия в града, защото „там ходят добрите деца, а в другите гимназии – другите деца“.
Броят на учениците от съответния набор е един при изход от основно образование и драстично по-нисък в края на 12-ти клас. Около 50% от учениците от един и същи набор или не продължават в етапа на средното образование (въпреки, че задължителното образование е до 16 г., а в края на 7-ми клас учениците са между 13-15 г. в масовия случай), или отпадат по пътя към 12-ти клас.
Определени общини и училища сами намират и финансират решения, без да чакат държавата. Често неправителствените организации (НПО) играят ключова роля в този процес, макар да разполагат с ограничени възможности и ресурси.
Безплатните учебници по общообразователни предмети и за гимназиален етап вече са тук. Но това е недостатъчно, тъй като учебниците по професионални и профилиращи предмети остават платени.
Докладът няма претенция за изчерпателност на разглежданите предизвикателства. По-скоро това е опит за структуриране на разговор за нуждите на ученици, семейства, учители, училища и населени места, които често се справят сами с трудностите в образователния процес. Това е възможност да се чуе тяхната гледна точка. Вярваме, че тези специфични регионални проучвания и моментни картини имат добавена стойност и принос за по-доброто планиране и изпълнение на политики както от страна на МОН, така и от страна на Народното събрание, общините и всички заинтересовани страни, които се стремят да гарантират реален справедлив достъп до училищно образование на всички деца на България.