Есето "Ромската култура: Невидимата сила на общността, предавана през поколения и живееща в нашето всекидневие" с автор Десислава Владимирова Иванова от гр. Кюстендил, която е само на 18г. получи първа награда от конкурса „По пътя на наследството от Първият световен ромски конгрес през 1971 г.: ромските език, култура и движение – вчера, днес и утре“.
Конкурса организирахме заедно с партньорите ни от Асоциация Интегро Integro Association, Сдружение Ларго и "Център за междуетнически диалог и толерантност – Амалипе" (Center Amalipe) по случай Международния ден на ромите.
Ромската култура: Невидимата сила на общността, предавана през поколения и живееща в нашето всекидневие
Ромската култура е много богата и различна. В нея има безброй традиции и истории, за които дори ние ромите може би не знаем всичко, но еднаквото при всички ни е силата, която имаме, и която се предава поколения насам - колективността. Фактът, че ние нямаме собствена държава, в която да живеем всички заедно, а сме разпръснати по целия свят и сме навсякъде, но въпреки това нашата свързаност не се губи, защото дали си ром от България, или Германия няма никакво значение. Единственото важно е, че ти си ром и си част от нашето огромно семейство, разпръснато по света. Истината е, че ромите винаги, когато могат, си помагат с каквото могат и никога не биха изоставили другар, изпаднал в трудна ситуация. Често, дори да не се познаваме лично, едно ни сплотява - ромското огнено сърце, което всеки от нас притежава. Някои хора биха казали, че това е до човек, но не съм съгласна, защото смятам, че в нас ромите има едно силно чувство, което е необяснимо с прости думи, нашата любов едни към други е много силна, защото знаем как се обича, единността ни е по-силна, дори от кръвна връзка, защото ние сме свикнали да бъдем винаги заедно, да сме съвсем близо едни до други и разстоянието между нас да е само няколко улици, които за нас никога не са били пречка.
Колкото и поколения да са минали, ромите сме свикнали да живеем по този наш сплотен начин, независимо от това, че хората се сменят с годините. Ромското остава в нас винаги - ромските ни традиции, ромската ни култура и ромските ни ценности винаги са с нас и минаваме заедно през кръговрата на времето.
Животът в отдалечените ромските махали е коренно различен от този в останалите градски квартали. Това за мен са два различни свята. Като човек, който тринайсет години е живял в изцяло ромска махала, а вече от пет години живее в един от централните градски квартали, имам много какво да кажа. Двата “свята” са много различни и имат своите плюсове и минуси. Да живееш в ромска махала е много хубаво, защото си заобиколен от своите близки и роднини и знаеш, че когато решиш можеш да отидеш при тях, защото са ти на няколко улици. Всъщност никога не ти е скучно, винаги има с кого да излезеш навън и къде да отидеш, заобиколен си от хора и места, които познаваш. Можеш да стоиш до късно навън със своите приятели, а родителите ти нямат проблем, защото знаят, че си на близо и на сигурно място. В ромските квартали всички се познавате и ти е много по-лесно да се асоциираш с хора и да бъдеш сред хора, защото винаги има какво да правиш и с кого да се сприятелиш. От друга страна в същите тези ромски квартали видях как моите връстници вече създават семейства, за които не са готови, имат деца, докато те самите все още са деца. Ако си податлив по природа, е твърде вероятно да си помислиш, че ранната женитба и родителство са нещо нормално и да объркаш живота си.
Не казвам, че в българските семейства е невъзможно да се случи, но просто дори да се случи е рядкост, а не ежедневие.
Животът извън ромския квартал е много по-различен, особено ако преди това си прекарал живота си в такъв квартал и си свикнал с този начин на живот. Позтивите са, че е много по-спокойно и израстваш по-бързо, защото осъзнаваш, че има и други “светове”, освен твоя собствен, учиш се да живееш спрямо новата обстановка, да се адаптираш спрямо новата среда, в която живееш и имаш повече възможности за развитие. Също така, веднъж излязъл от ромския квартал, се отделяш от черупката, под която си се свил от страх да не бъдеш съден, затова че просто съществуваш. Живеейки на ново място, извън познатото, започваш да надграждаш себе си и своите възможности, а с времето свикваш и се научаваш да живееш извън тази черупка, като създаваш нови приятелства и виждаш и друг начин на живот. Негативите обаче са, че тази топлина, с която си свикнал, я няма. Не усещаш хората около теб толкова близки, защото знаеш, че си различен от тях и си живял по друг начин, който в повечето случаи ти харесва повече. Започва да ти липсва “родното гнездо”, защото топлината и сплотеността, с които си свикнал ги няма и всичко е по-студено, ново и непознато. Чувстваш се не точно на мястото си и с времето ставаш по-самотен, а понякога дори асоциален, защото си свикнал на друг живот с по-топли и задружни хора. Лично според мен нашата сила е нашето единомислие и топлина, която имаме помежду си, и която носим в сърцата си. Това е нещото, по което ние ромите можем най-ясно да бъдем разпознати.
Животът на ромите е малко по-труден от този на останалите етноси, поне според мен е така. Труден е, защото ние ромите сме свикнали да бъдем много по-подценявани, заради цвета на кожата си, заради мястото, от което идваме или дори за съжаление само защото сме от ромски етнос. Никога не съм разбирала защо подценяват мен и хората от моя етнос само защото имаме различни традиции, език и ценности. Останалите хора се държат така сякаш ти си по-малко важен, умен и стойностен от тях само защото си ром. Много хора дори не ти дават да изявиш качествата си и само когато чуят, че си ром те дисквалифицират автоматинчно нищо че ти може би знаеш много повече от тях и си много по-нужен в дадената сфера. Опитват се да те ограничат по всевъзможни начини, не разбират, че ромите сме много повече от “деца, които раждат деца” и имаме нужното образование, защото предразсъдъците им пречат да си отворят очите и да погледнат от различен ъгъл.
Ставала съм обект на дискриминация в старото си училище. Можех да излъжа, че не съм от ромски произход и да си спестя много, но не го направих, защото аз не се срамувам да бъда ромка и никога няма да се срамувам. Всъщност се гордея с моя етнос и с това, че хората се изненадват на моите интелектуални възможности, въпреки очакванията им, защото са ме подценили само заради него. Расизмът е много лошо нещо, защото той те ограничава и не виждаш хората такива, каквито са, а такива каквито твоите предубеждения ги рисуват. Човек не трябва да се срамува и да се крие, когато е различен, а гордо да заявява своите различия пред света, за да създаде своята картина, в която е неповторим такъв, какъвто е.