“Гъвкавостта и умението бързо да взимаме решения в сложни ситуации са ни запазили като общност”
“Имат ли интерес политическите партии да привличат ромски гласове по органичен начин, да работят с общността и с хората?”
Михаил Мишев е журналист, политолог и активист за правата на човека. Стипендиант на ТСА*, завършил Американския университет в България. Победител в категория „Журналист-надежда“ на фонд „Валя Крушкина“ в конкурса за български журналисти „Валя Крушкина – журналистика за хората“ и носител на голямата награда в категория “Икономика“ на Web Report. Анализатор и коментатор по различни теми и основател на Фондация за Общностно Развитие и Сътрудничество (Ф.О.Р.С.).
Кой е Михаил Мишев?
За приятелите и семейството ми съм човекът, който ги обича и подкрепя. А за хората, с които разговарям професионално – бих казал, че съм ангажиран и сериозен човек. Наскоро попитах един приятел „Как би ме представил?“. Той каза, че аз съм човекът, който винаги знае с кого да го свърже, за да му реши някакъв проблем, и винаги може да разчита на моето информирано мнение.
За какво мечтаеше като дете? Какви бяха стремежите ти?
Като дете, бързо сменях идеите си какъв искам да бъда. Спомням си, че първо исках да бъда боклукчия. После исках да стана фермер, после готвач, после учител. В крайна сметка се озовах в политологията (смее се). Занимавам се и с журналистика. Общо взето, от всичко по малко. Детството ми не е било лесно. Израснах с много лишения – особено в гимназията. Аз учех в природо-математическата гимназия в Сливен, която е най-елитната гимназия в града. Когато кандидатствахме след 7-ми клас, моите първи 4 желания бяха профили в гимназията по електротехника и електроника. Дядо ми, който беше с мен тогава, каза на шега „Напиши и ПМГ!“. Написах пето желание природо-математическата гимназия. В електротехника и електроника не ме приеха, но в ПМГ ме взеха (смее се). Нямам представа как се случи това чудо. До 7-ми клас бях в 11-то основно училище в Сливен, което не е сегрегирано. Всъщност аз никога не съм учил в сегрегирано училище. Първо учех в 8-мо училище, което като основно училище се водеше от елитните в града. Понеже 6-то основно училище (бележка – сегрегирано училище) се препълваше от деца, започнаха да записват децата в 8-мо училище. По разкази на мои познати, директорката тогава е привикала българските родители и им казала „циганите започват да се записват тука, местете децата си“. Тогава много българчета се преместиха, буквално за 1-2 срока. Баща ми премести и мен, защото се преместихме в друг квартал.
Говориш за общността си и твоя квартал. Разкажи ни къде и как си израснал?
Квартал „Надежда“ (гр. Сливен) е известен. Той е един от сравнително големите ромски квартали в страната ни. Никой не може да каже точния брой жители. Преброяването през 2021 г. беше пълен провал (бел.р. - много експерти са на същото мнение). Официалните данни не са надеждни. Специфичното на квартала е, че е обграден от огромна бетонна стена, която не позволява на квартала да се разширява и затова той расте само на горе. И става като в Ню Йорк, ама като от Али Експрес. Шегувам се, разбира се, но това е много сериозен проблем, защото жилищните нужди на хората са големи.
Кой е бил твоят ролеви модел и вдъхновител?
Не съм имал конкретен ролеви модел. По-скоро съм харесвал определени неща в различни хора и съм се опитвал да взимам най-доброто от всеки. Важна роля в моето развитие изиграха баща ми и майка ми. Баща ми много ме натискаше да уча. Майка е основната ми опора. Дала ми е свободата и възможността да решавам сам, което ме научи добре да премислям всичко. Въпреки че родителите ми не са висшисти, те са припознали образованието като приоритет.
Кой те насочи към английския език, а след това и към Американския университет в България?
Английски език, аз и брат ми,сме учили от видеоигри, YouTube, филми. Така вече го учат повечето малки деца. След като завърших ПМГ, аз се готвех за Софийския университет. Исках да уча Социология. Тогава, Краси (баща на Димитър Кирилов, стипендиант на ТСА, завършил AUBG) ме попита: „Ти чувал ли си за Американския?“. Никога не бях чувал. „Митко завършва скоро, искаш ли да отидем да го видим?“, покани ме Краси. Качихме се в неговия автомобил и с негови лични средства тръгнахме към Благоевград. Спомням си, че пътувахме в мъгла с 40 км в час. Така стигнахме до Американския. Кампусът е като паралелна реалност. Американски кампус в соц град. Хареса ми обстановката, харесаха ми хората. Така в последния момент си промених решението и си пренасочих документите. Много ми помогна госпожата, която беше от Admissions (Александра, спомня си). Тогава се запознах с Елвира и Цвети (стипендианти на ТСА, също завършили AUBG).
Kaк би определил приема и обучението си в AUBG, живота в кампуса?
Както и да го погледнеш, това е животопроменящо, защото трансформира из основи начина ти на мислене и начина ти на живот. Отиваш там като едно момче от провинцията, изключително притеснен. Малко като приказката за малката рибка и големия аквариум. Задаваш си въпроса „Ти заслужаваш ли да бъдеш там?“. В крайна сметка, осъзнаваш, че въпреки всички неравенства пред теб, ти си успял и заслужаваш мястото си там. Какво искаш да извлечеш от университета, е въпрос, върху който ти трябва да поработиш. Ако искаш да си отличник и да имаш висок успех – go for it! На изключително добро ниво е обучението във всички специалности. Политологията няколко години подред е на първо място в страната. Въпросът е дали искаш да назубриш нещата или искаш да ги комбинираш с нещо практично, и да си вземеш най-доброто от университета – това са отношенията, връзките и контактите. Аз реших да направя второто – да се опитам да взема най-доброто от лекциите и да пробвам да го прилагам в реалния свят. Професорите те подкрепят, стига да знаеш какво искаш и да потърсиш помощ. Клубовете са основното нещо, което движи университета и студентите в AUBG. Аз създадох клуба „Post society”, за да даде алтернатива на нещо липсващо, но и налично, между политологията и журналистиката. AUBG ми даде увереност и широко поле от познания. Там образованието ти дава възможност да видиш различни ъгли през различни дисциплини и да ги свържеш с това, което знаеш, учиш и правиш.
Кое беше най-голямото предизвикателство за теб по време на обучението?
Финансирането. Въпреки че „Тръст за социална алтернатива“ покри всички такси за университета, всекидневните разходи не бяха никак малко. Повечето студенти в AUBG са заможни и имат добри финансови възможности. Социалният живот там е изключително важен. Ако нямаш семейство, което да те подкрепя, искаш или не, налага се да работиш. Жертваш няколко лекции, за да си приключиш смяната. Оценките стават малко по-лоши за сметка на работата, от която припечелваш, за да се издържаш. Основната трудност за мен и други студенти в моето положение е финансирането, извън таксите за университета – разходите за живот.
Как възприемат ромската общност и близките ти твоето развитие? Защото приемът и завършването на Американския университет не е обикновено събитие, не е част от всекидневието на ромските младежи. Как гледат на това явление хората около теб?
Има нюанси. Различни хора, които не познавам, когато разберат, че съм завършил АУБГ и „Политология“, много се радват. Защото малко са хората от общността ни, които завършват престижен университет или „Политология“, което изисква повече време и усилия, в сравнение с другите хуманитарни науки. В същото време, има едно отчуждаване. Колкото и да се радват хората от общността и да се гордеят с успехите ти, има отчуждаване. Защото ти си се отделил от общността си, от квартала си… най-малко за 4 г., за да учиш. А докато учиш, много неща се променят и в квартала. Възприятието на хората се променя също. Ти си в едно междинно положение между две общности – по-голямото общество (българската общност) и твоята общност, в която хем си приет, хем и не си. Хората те приемат и познават, защото си израснал там, заради семейството и рода ти. Радват се на успехите ти. В същото време, вече си малко по-отчужден – и ти самият си се променил като човек и виждания. Ничий си. Нито принадлежиш на общността си, нито на българите (смее се).
Политологията се занимава с бъдещето на човешките институционални взаимоотношения и предвиждането на политически процеси. Ромите сякаш сме интернализирали представата на другите за нас „вие не ги разбирате големите работи“. Може би това е друг нюанс?
Да, то ни е насаждано. Винаги са ни казвали, че ние не можем – да си знаем мястото. Но го има и другият факт – човек няма как да гледа към самоусъвършенстване, да променя света около себе си, без да е покрил основните си нужди. Да имаш покрив над главата си, храна за деня за децата ти. Това са всекидневните проблеми, които среща общността ни до голяма степен, особено в маргинализираните квартали. Когато трябва да мислиш дали децата ти имат какво да ядат днес и какво да облекат, малко по-трудно е да оставиш всички тези въпроси настрана и да си мислиш за конфликта между Китай и Япония, например. Малко сложна работа. Но не споделям изцяло това твърдение. Защото, в социалните мрежи виждаме колко са активни нашите хора с техните разicgoekrs, страсти и анализи по отношение на световни политически събития. Мисъл има, но липсват действия.
Може би част от ромите са по-оперативни във всекидневието си, отколкото стратези? Това не изисква ли доста специфични умения, също?
Ситуацията ги изисква и човек ги развива. Това са неща, които развиваш във времето и ставаш все по-добър практик. Ситуацията на хората ни е такава, защото предимно работят нископлатени работи. Има го винаги притеснението в мислите им „Какво ще стане с дома ми?“ – особено, когато става въпрос за събаряне на къщи. Колкото и да си сигурен в себе си и документите, които притежаваш за имота си, винаги го има този страх в кварталите. Нашите хора не са развили тези умения за оцеляване и справяне в различни ситуации, защото го искат и могат, а защото им се е наложило. Тази гъвкавост и умението бързо да взимаш решения в такива сложни ситуации са ни запазили като общност.
Ти как се справяш с това да живееш между „два свята“? Как се справяш с разбирането и очакването на хората извън общността, че образованите роми трябва да се върнат в общността и да оправят положението на хората там? Как намираш баланса между това да продължаваш да си част от общността, но и да продължаваш да изкачваш социалната стълба?
Сложно е. Основно заради емоционалната тежест, до появата на която води животът между тези два свята. Един професионалист трябва да си намери попрището и от там да помага на хората и общността си, като им предоставя възможности. Аз съм бил част от различни инициативи. Гордея се с това, че бях много активна и важна част от „Стража.бг“. Всичко, което правехме, беше за широката публика. Но моята работа там стигаше и до роми, които се интересуват от политика. През моята работа се опитвам да давам информация на хората, за да им помагам да мислят, като срещат опониращи мнения по отношенията на вярата им, например. Много е важно, когато им споделяш различна гледна точка, да се аргументираш с факти и данни. Не е нужно да ползваш някакви теории от политологията, за да ги обориш. А по-скоро да им дадеш поле за размисъл.
С данни от твои публикации ти развенча един мит, че ромските гласоподаватели имат решаващо значение за победата на конкретен кандидат или партия. Ти илюстрира, че избирателната активност в ромските квартали е няколко пъти по-ниска от средната за страната. Даваш ли си сметка, че с тази конкретна работа показваш как един човек може да работи за своята общност, без да го афишира и да бъде физически в общността?
Да, това беше само за Сливен и квартала ми („Надежда“). Разбира се, това не може да бъде някаква национална представителна извадка, въпреки че от инициативата „Обединени честни избори“, от която също бях част, направиха такъв анализ, който показва, че в т. нар. „ромски секции“ избирателната активност беше в пъти по-ниска. На едни от изборите в област Сливен избирателната активност беше около 40%, а в моя квартал беше 5%. Самото разпределение на гласовете, с малки изключения, за различните партии до голяма степен съответстваше на резултата им на национално ниво, в голямото общество. Процесите, които се случват в обществото ни, се дублират в общността ни. Дори за местните избори не беше очакваният шок и ужас: „Ето, тези от махалата излязоха да гласуват и избраха кмета ни!“. От около 9 хил. имащи право на глас от ромския квартал, едва около 700 излязоха да гласуват. Трудно можеш да обърнеш резултат със 700 души в един 80-хиляден град. Още повече, когато тези 700 гласа са за различни политически кандидати. Ниската избирателна активност в ромските квартали е индикация и за друг проблем, за който не се говори – къде са партиите и каква политика водят към общността ни? Имат ли интерес да привличат гласове по органичен начин, да работят с общността и с хората? Или общността се неглижира до такава степен, че нямат интерес дори да купуват и продават гласове? Самата общност не излиза с пари и не казва: “Гласувайте за еди-кой си“. Партиите и кандидатите идват при хората с пари.
Завърши, дипломира се успешно. Накъде гледаш? С какво искаш да се занимаваш?
Първо гледам към почивката си (смее се). Към чужбина, може би, за известно време, или към София. За съжаление, в другите места няма много добри възможности. Искам да се занимавам с политология. Обаче, не в България. В България почти нищо не подлежи на чистата философия на политиката. И е доста трудно да се издържаш само с това. По-скоро се насочвам към корпоративния свят, откъдето да си покривам сметките, а през останалото време да си работя по лични професионални проекти.
Какви са основните проблеми в областта на политологията в наши дни?
Липсва морал. Може да бъдеш страхотен политолог, да правиш страхотни анализи... И нацистите са имали страхотни експерти, но им е липсвал морал. Това се вижда и в днешно време с гласуванията в ООН и външната политика на големите държави. Не може цял свят да се съгласява, че това, което се случва в Газа е геноцид и да не прави нищо. Същевременно, да продължаваме да говорим колко се развиваме, колко сме напреднали и какви прекрасни неща ни очакват с технологичните открития. Науката се развива, но не може да я оставиш да се развива, без да я свържеш с човешките ценности. Ако гледаме на нещата като роботи, без емпатия и разбиране, ще се самоунищожим. Това, което движи света, не са ценностите, за които говорят философите от векове. По-скоро го движат явленията, които са обладали човешката душа – пари и власт. Властта отдавна е обладала човешката душа, но парите все повече започват да надделяват.
Какво е твоето послание като млад човек към младите хора в България?
Важно е човек да обръща внимание на собственото си развитие. Но нищо няма да се промени, ако не подадеш една ръка извън собствения си кръг. Да промениш към добро нечий друг живот. Всички много се ядосваме и често казваме, че нищо не се оправя в тази държава, всичко върви на зле. В крайна сметка, обаче, държавата и народът не са някой друг – това са хората. Младите хора да се фокусират върху личностното си израстване, но и да дават на общността си.
Разговорът проведе Огнян Исаев, програмен директор в „Тръст за социална алтернатива“.
От началото на академичната 2015/2016 г. до настоящата 2024/2025 г., фондация "Тръст за социална алтернатива" е подкрепила 16 младежи от ромски произход, които са приети в AUBG. От тях 9 са се дипломирали успешно. Една част от тях продължават обучението си в магистърски програми, а други – вече успешно работят в български или чуждестранни компании.
Ако желаете да подкрепите повече ромски младежи да сбъдват мечтата си да учат в Американския университет в България, можете да направите дарение по избран от Вас начин - https://buy.stripe.com или на https://www.globalgiving.org.
За още начини за дарение или ако имате въпроси, моля пишете ни на donations@tsa-bulgaria.org.