"Спазването на законодателството в областта на устройството на територията и защитата на основните права не са противоречащи си цели, а и двете са задължения на демократичната държава."
Мария Методиева
Мария e директор „Институционални партньорства и развитие“ във фондация „Тръст за социална алтернатива“ и е част от екипа ѝ от 2012 г. В Тръст за социална алтернатива тя насочва значителна част от експертизата си към един от най-трудните аспекти на социалното изключване – жилищната несигурност в неформалните ромски квартали. Тя ръководи разработването на решения в областта на градоустройството, жилищната сигурност и достъпа до публични услуги. Разработеният от Тръст за социална алтернатива модел в областта на градоустройството получава национално и международно признание, включително наградата на ООН в категорията „Изключителен принос“ на Глобалния форум за населените места с подкрепата на Програмата на ООН за околната среда.
Всяка година над 2 милиона души по света губят домовете си вследствие на принудително извеждане и премахване. По приблизителни оценки през последните две десетилетия 64 милиона души са били разселени от неформални селища. Зад всяко число стои семейство, което внезапно губи не само покрива над главата си, но и стабилността, сигурността и достъпа до училище, здравеопазване, работа и общност.
Тази действителност не е чужда и на България.
Наскоро планираните премахвания в Стара Загора отново поставиха жилищната несигурност във фокуса на общественото внимание. През годините подобни действия са извършвани в столичния квартал „Захарна фабрика“, както и в други общини в цялата страна. Всеки случай поражда един и същ обществен дебат. Законни ли са били сградите? Следва ли общините да прилагат законодателството в областта на устройството на територията? Кой носи отговорност?
Това са основателни въпроси. Но те подминават един по-съществен въпрос.
Какви гаранции трябва да съществуват, преди държавата да събори единствения дом на едно семейство?
Случаят с планираните събаряния в Стара Загора отново подчерта значението на този въпрос. През последните десетилетия сходни ситуации са възниквали в столичния квартал „Захарна фабрика“, в Пловдив, Бургас, Варна и много други общини. Моделът е поразително сходен: местните власти издават заповеди за премахване, жителите ги обжалват, съдилищата се намесват или не успяват да се намесят, а семействата внезапно се изправят пред опасността да останат без дом. Обикновено дебатът приключва дотук. А би трябвало да започва оттук.
Това не е просто въпрос на законност
В обществения дебат често се приема, че въпросът е еднозначен. Сградите са незаконни. Следователно трябва да бъдат съборени. Но законността сама по себе си не може да даде отговор на всеки въпрос на публичната политика.
Европейските демокрации постоянно се сблъскват със ситуации, в които различни легитимни интереси влизат в противоречие. Правото на собственост, устройството на територията, опазването на околната среда, правата на децата, общественото здраве и социалната закрила често изискват от държавата да постигне баланс между конкуриращи се интереси, вместо да преследва една-единствена цел.
Жилищната политика не е изключение
Една къща може да е построена без необходимите строителни книжа. Същевременно тя може да е единственото жилище на семейство, което живее там от четиридесет или петдесет години, вложило е спестяванията си в подобряването му, свързало се е неофициално с инфраструктурата поради липсата на законна алтернатива и е отгледало няколко поколения под неговия покрив.
Признаването на тези обстоятелства не оправдава незаконното строителство. То означава да признаем, че последиците от прилагането на закона също трябва да бъдат законосъобразни.
Отговорността на държавата предхожда днешните заплахи от събаряне
Много от неформалните квартали в България не са възникнали за една нощ. Техният произход може да бъде проследен десетилетия назад. През социалистическия период много ромски семейства са били премествани, заселвани или оставяни да живеят в територии без подходящо устройствено планиране и инфраструктура. След 1989 г. общините рядко разработваха цялостни стратегии за регулиране на тези квартали, изграждане на инфраструктура, разрешаване на проблемите със собствеността върху земята или създаване на реалистични възможности за узаконяване.
В продължение на десетилетия местните власти до голяма степен толерираха тези квартали, докато жителите продължаваха да инвестират в домовете и общностите си. Днес много от същите власти твърдят, че отговорност за съществуването на неформални жилища носят единствено хората, които живеят в тях. Така се пренебрегва една основна истина.
Настоящата ситуация е резултат от десетилетия институционално бездействие, за което споделена отговорност носят поредица от правителства и общински власти. Гражданите не бива да понасят изцяло последиците от пропуски, натрупвани в продължение на поколения.
Европейското право вече дава отговор
Противно на широко разпространеното схващане, нито европейското, нито българското право безусловно изисква или забранява на властите да премахват незаконни сгради. Европейското право в областта на правата на човека изисква нещо друго. То изисква пропорционалност.
В знаковото си решение по делото „Йорданова и други срещу България“ (2012 г.) Европейският съд по правата на човека постановява, че дори когато жилищата са построени незаконно, властите не могат автоматично да пристъпят към извеждане или събаряне само защото националното законодателство го допуска. Те трябва да преценят пропорционалността на мярката и да отчетат нейното въздействие върху засегнатите лица, особено когато семействата живеят там от много години. Съдът подчертава, че член 8 от Европейската конвенция за правата на човека защитава правото на зачитане на дома независимо от формалната законност на сградата. Подобни принципи са потвърдени и по делото „Иванова и Черкезов срещу България“ (2021 г.).
Комисарят по правата на човека на Съвета на Европа многократно е призовавал България да засили гаранциите срещу принудително извеждане, да намери устойчиви жилищни решения за съществуващите от десетилетия неформални квартали и да гарантира, че действията по прилагане на закона няма да водят до бездомност.
Това не са политически препоръки. Това са стандарти за демократично управление.
Липсващата гаранция
Истинският дефицит в България не е липсата на законодателство, което позволява събаряне. Липсва предвидим процес, който да се прилага, преди събарянето да бъде извършено.
Системата от гаранции би могла да включва:
- индивидуална оценка на всяко домакинство преди събарянето;
- отчитане на продължителността на обитаване и уязвимостта на засегнатите лица;
- реално консултиране с жителите;
- оценка дали е възможно узаконяване или регулиране;
- координация между общините, социалните служби и централната власт;
- временно настаняване, което запазва целостта и достойнството на семейството;
- дългосрочни жилищни решения, когато събарянето не може разумно да бъде избегнато.
Нито една от тези мерки не пречи на общините да прилагат устройственото законодателство. Те просто гарантират, че прилагането му е съвместимо с основните права.
Жилищната сигурност е и добра публична политика
Има още една причина гаранциите да са важни.
- Бездомността създава разходи, които далеч надхвърлят последиците за засегнатите семейства.
- Образованието на децата се прекъсва.
- Достъпът до здравеопазване се влошава.
- Запазването на работното място става по-трудно.
- Общинските социални услуги се претоварват.
- Доверието между общностите и институциите допълнително се влошава.
- Разходите за спешни мерки често надхвърлят тези за планирани и координирани решения.
Следователно жилищната сигурност не е само въпрос на права на човека. Тя е и белег за добро публично управление.
България има възможност
България подкрепя Стратегическата рамка на ЕС за равенство, приобщаване и участие на ромите за периода 2020–2030 г., която определя равния достъп до подходящо жилищно настаняване като една от основните си цели. Страната прилага и Европейската гаранция за детето, признавайки, че благосъстоянието на децата е неразривно свързано със сигурните жилищни условия. Тези ангажименти дават възможност да се преодолее повтарящият се цикъл на събаряния и обществено възмущение. Вместо да питат дали трябва да се извършват събаряния, отговорните за вземането на решения следва да поставят друг въпрос: Как България може да гарантира, че прилагането на устройственото законодателство няма да води до предотвратима бездомност?
Това изисква координация между централната власт, общините, жилищната политика, устройството на територията и социалната закрила. Изисква също да се признае, че някои проблеми не могат да бъдат решени единствено чрез принудителни мерки.
Отвъд случая в Стара Загора
Случаят в Стара Загора и дебатът около планираните събаряния в крайна сметка ще изчезнат от новинарските заглавия. След това друга община ще се изправи пред сходна ситуация. Друг квартал ще се превърне в център на обществения дебат. Друго поколение деца ще изпита несигурността, че може да загуби мястото, което нарича свой дом.
Докато България не разработи последователна система от гаранции, тези кризи ще продължават да се повтарят. Следователно въпросът не е дали държавата трябва да прилага закона.
Трябва.
Въпросът е дали държавата може да прилага закона, като същевременно защитава човешкото достойнство, предотвратява бездомността и отстоява конституционните ценности, които определят демократичното общество.
Една демокрация се измерва не само с готовността си да прилага закона, но и с начина, по който се отнася към хората, когато това е най-трудно.
Източници
- Отвъд разселването: ограничаване на загубата на дом
- Европейски съд по правата на човека. „Йорданова и други срещу България“ (жалба № 25446/06, решение от 24 април 2012 г.).
- Европейски съд по правата на човека. „Иванова и Черкезов срещу България“ (жалба № 46577/15, решение от 21 април 2021 г.).
- Комисар по правата на човека на Съвета на Европа. „България може да направи повече за подобряване на дългосрочните грижи за възрастните хора и за осигуряване на сигурни жилищни условия за ромските общности“ (2026 г.).
- Европейска комисия. Стратегическа рамка на ЕС за равенство, приобщаване и участие на ромите за периода 2020–2030 г.
- Агенция на Европейския съюз за основните права (FRA). Проучване за ромите (последно издание), обхващащо жилищните условия, достъпа до основни услуги и дискриминацията в държавите – членки на ЕС.
- „Амнести Интернешънъл“. България: Принудително извеждане в „Захарна фабрика“ (2025 г.).
- Европейски парламент. Парламентарен въпрос E-002974/2025 относно принудителното извеждане в България.