Много често казваме, че образованието в България е безплатно и достъпно. И това звучи убедително, докато не погледнем отвъд думите. В онова ежедневно усилие, което рядко се назовава и признава - от страна на ученици и родители. Истината е, че България все още няма ясна, работеща дефиниция за „достъп до образование“. Дали образованието като качество е налично? Дали физически е достъпно? Дали ученикът може да си го позволи? Дали е възможно за всяко дете?
Достъпът започва с пътя – с ранното ставане, с километри до най-близкото училище, с чакането на автобус или вървенето пеша в тъмното. Данните показват, че в гимназиален етап между 20% и 40% от учениците пътуват всеки ден до училище. А всеки трети ученик в България започва деня си поне час по-рано от връстниците си, за да стигне до училище. И често сам плаща транспорта си. Достъпът до образование продължава с деня. С въпроса дали има джобни за храна, когато детето е далеч от дома по цял ден. За много семейства това най-важното - дали детето е нахранено? Идва ред на учебниците и помагалата, които уж са безплатни, но в по-горните класове са все така скъпи по профилирана и професионална подготовка. И остава онова постоянно чудене – дали средата е сигурна, дали детето е прието, дали се чувства на мястото си?!
Понякога идва и срамът – защото така сме научени. Когато сме уязвими, да мълчим и да се свиваме. А всъщност се изисква огромна сила, за да носиш този допълнителен товар по неволя – ден след ден, без да спираш.
Това не са изключения. Това е ежедневие за хиляди ученици. И то се повтаря – с конкретни разходи, конкретни усилия и конкретни компромиси.
И въпреки всичко, остава нещо по-силно – вярата, че има смисъл да продължиш, да завършиш, да изградиш бъдеще. И това не отменя, неравният път, който изминаваш.
Всяко дете има право да бъде в училище. Държавата има дълг да направи възможно това право – не на хартия, а действително. Защото истинската справедливост не е в закона, а в неговото приложение.
Историята на Славка възхищава и вдъхновява. Тя показва не просто желание, а устойчивостта на едно момиче да остане в училище въпреки всичко. Това не е история, която има нужда от клишето „Когато има желание – има начин“. Защото не е редно пътят до училище да зависи от личен героизъм. Особено детски.
В България препятствията по този път трябва да бъдат изключение, а не норма. Възхищавайте ѝ се – тя го заслужава. Но си задайте по-важния въпрос: какво можем да направим, за да не се удължава и утежнява пътят на българските деца към училище?
Видеото е заснето от Славка Асенова, ученичка в ПГХХТ Пазарджик и участник в проект "Как променяме?" на нашите партньори от фондация „Темпо“, по програма „Учим заедно“ на фондация „Заедно в час“.